Големият наш литературен историк, фолклорист и етнограф за „Канонът на българската литература”
Настъпила е ерата на европеизъм в литературата ни. Националното се разбира в един по-дълбок смисъл, не във външно-етнографската живопис; езикът получава - като синтакса, речник и художествена обработка - невиждано по-рано съвършенство, щом поетите се отнасят с необикновена грижа към него; вдъхновенията са ту дълбоко субективни, ту модерно-подражателни; и влиянията, които оплодяват талантите, нямат често нищо общо помежду си, кръстосвайки се в пъстра смес дори у една и съща личност. Пенчо Славейков има за кумири Гьоте, Хайне, Ницше - и народната песен; Яворов заменя Лермонтова с Верлена, Балмонта с Брюсова; Траянов, излязъл от Кирил Христова и школувал у Лермонтова, търси високото море на Бодлера, Маларме и Стефан Георге; и т.н. Вазов се влияеше по-рано - все тъй еклектически - от Беранже, Парни, Юго, Пушкина, Некрасова, Надсона. При отсъствието на една такава определена емоционално-идейна струя, която даваше стегнато единство в настроенията на предходното поколение, поетите на новото време често не знаят как да съгласуват въздействието от чужбина с домашните традиции и с местните духовни интереси; затова у тях се изживява една борба, намерила ехо и в творчеството им.
Епохата от 1895 до 1918 г. е нещо твърде сложно откъм насоки и постижения. Алеко Константинов не успя да даде повече от гротеската си "Бай Ганю" и хубавите пътни бележки "До Чикаго и назад", пълни с интересни импресии и хумор. Пенчо Славейков, неизравнена натура, трагична жертва на една вътрешна борба между идеал и възможности за постигането му, пръв формулира императивното искане на новото време - отричане от всичко житейско-актуално, от всичко плебейски-банално, в името на едно по-високо национално изкуство, което съчетава лично вдъхновение с проблеми на живота в античен, елински смисъл. Тази формула е, собствено, заета от Гьоте, и всичко, което Пенчо говори, за да я разясни (художникът не трябва да пристъпя прага на никоя школа; не трябва да има никакъв катехизис за изкуство; подбуда за работа трябва да му бъде само собственото вдъхновение; действителността трябва да образува единствения предмет на наблюденията и възсъздаванията му; стойност имат само откровенията на типичното в живота; учител на поетите трябва да бъде особено народната песен) - всичко указва на занятия с ваймарския класик и на една естетическа доктрина, поддържана от ревностни поклонници на Гьотевата лирика и драма. На практика Славейков претърпя корабокрушение с епоса си от голям стил и с чистата си лирика, понеже за тях му липсваха естествените вътрешни предпоставки: дълбоко поетическо преживяване, усет за композиция, власт над езика, ритъм на настроението. Сравнително най-оригинални и съобразени с духа му са неговите "Епически песни", както и критическите му есета (опити), последните изпълнени с много парадокси и добре обясними избухвания на гняв у един недоволник.
Кирил Христов пръв тръгна решително по новия път, пръв се отърси от канона на Вазовата поезия, на която той е външно възпитаник отначало, и смело манифестира правото на поета да живее, да чувства, да създава, както е нему воля. Една еротика, за която по-рано нямаше и помен, пълнеше ранните му сбирки, редом с някаква меланхолия и песимизъм, родени от размисъл върху собствените и обществени нещастия. Натура до болезненост впечатлителна, той се предаваше от цяла душа на внушенията на момента - и химни, песни балади, сатири - се редуваха в пъстра смяна, като вярно отражение на преживяното, не всякога прекипяло и избистрено, като интимен дневник на поета. Трудно е да се прецени правилно неговото дело, тъй разнообразно по мотиви, ала това, което може отсега да се каже, е, че Кирил обогати лириката ни с трепетите на едно сърце, обжегвано от силни страсти, и с един низ балади, в които живопис, каданс и звук са съчетани твърде щастливо. Недоволен от ранните свои работи - колкото се отнася до формалните им качества - Кирил подлага на строга ревизия всички свои първи сбирки, за да внесе там мярка в рисунъка на чувството, да поправи несполучливо импровизираното в израза, да отстрани баналното в епитета и изображението, да усили движението, да очисти римите. Такава ревност за художествена цизелировка - опасна в своите крайности - знае, покрай него, само Яворов.
Яворов не успя да довърши делото си, подобно на Ботева, и скръбта на всички бе толкова по-голяма, че той имаше заложби за нещо много по-значително от това, което даде. Натура страстна, волева, безпокойна, той се хвърли отначало в социални мотиви, оплаквайки орисията на роба, и в революционни борби, продължавайки сякаш традицията на Ботева. Крушението на идеали и разочарование от борбите го възвърнаха към едно по-субективно творчество, гдето той предаваше мистиката на своята душа, тъмна и загадъчна в глъбините си. Любовта бе у него някакво съчетание от сензуалност и метафизически прозрения: гатанката на живота и смъртта го караше да се рве мъчително към изход от съмнения, запленили ума му. Чуден версификатор и стилист, той владееше до виртуозност формата, придавайки й някаква еластичност, чужда на другите поети, и отивайки понякога до опасна игра с думи. И в прозата, и в драмата той не бе без щастлив замах. Но той остана недописана книга и ние можем само да се догаждаме за възможностите на развоя му. Вероятно той би еволюирал през ясните видения на първата си маниера и мъглявия, често изкуствен символизъм на втората към една синтеза, гдето биха се мирили строгите искания на едно изкуство, далеч от всяко доктринерство, с настроенията на човека, взел позиция спрямо живота около него.
Най-последователна и пълна бе еманципацията от традицията в посока на една антисоциална и наднационална поезия у Дебелянов, Траянов, Лилиев и редица други техни другари, някои от които, обаче, отбелязват напоследък и възвръщане към едно по-народническо вдъхновение. Но аз не мога засега да влизам и в най-къс разбор на даденото от тия незавършени индивидуалисти, у които проблясва и мощно желание за нещо по-високо, у които, обаче, има и симптоми на епигонско оригиналничене... Не бих могъл също да изтъкна какво от прозата на заслужили белетристи като Антон Страшимиров, Елин Пелин, Петко Тодоров и неколцина по-млади съвременници би заело почтено място в канона: за това са нужни по-обстойни анализи, каквито в настоящия очерк е трудно да правя. Това остава да се извърши при друг случай.
Общо взето: новото време завършва поетическо-стихотворната еволюция на предходната епоха, като достига неведнъж до мъртва точка - изключителният култ на формата. В областта на прозата, на повестта и разказа специално, аз мисля, че е направен известен прогрес над Вазова. Но романът е все още неписана страница. Върху него ще има да работи особено четвъртото поколение писатели, което опитва вече силите си. Така стои и при драмата. След хубавите начала у един Яворов и А. Страшимиров очаквали бихме да се родят и тук достойни представители на социално-реалистически и романтически пиеси, за които има такава благодарна почва - в душите на една добра, много добра публика, хранена само с чужди и често посредствени модерни неща. Колкото се отнася до стиха, аз бих рекъл: той е доведен до предела на един решителен поврат. По-далеч в пътя, гдето е вкаран от някои представители на най-младото поколение, той не може да върви. Някаква анемичност е отнела жизнеспособността му. И обнова, и засилване могат да дойдат от два извора, пресекнали сякаш временно: изворът на собственото сърце и изворът на живота всред обществото, влязло у нас, както и в цяла Европа, във фазата на големи социални реформи.
Поезията трябва да се сроди с вълненията на душата, трябва да изнесе един мир от чувства и идеи, които изразяват надеждите, съмненията, всички реални настроения на настоящето - защото само така тя би могла да стане онова изкуство, способно да буди ентусиазъм, каквато е била тя всякога във векове на силни и самобитни таланти.
Източник (със съкращения): liternet.bg
Снимка: Българска Държавна агенция „Архиви“, bg.wikipedia.org
