Искам! Искам! - Какво искаш? ~ Ървин ЯЛОМ

Един прост въпрос: „Какво искаш?”, е начало на спускането в дълбините на човешката душа, разтърсвана от емоции и неосъществени съкровени мечти. Дълбини, от които тя може да изплува освободена  чрез знанието за себе си и света. В своя бестселър „Палач на любовта” (Изд. Хермес) професорът по психиатрия в Станфордския университет, психотерапевт и писател Ървин Ялом, ни повежда по пътя на преображението на десет свои пациенти.

Ървин Ялом, Москва 2014 

Представете си следната сцена: триста, може би четиристотин човека, непознати един за друг, се разделят по двойки и започват да си задават един-единствен въпрос: „Какво искаш?“ – отново и отново.

Какво по-просто от това? Един невинен въпрос и неговият отговор. И все пак колко пъти съм ставал свидетел как това групово упражнение извиква неочаквано силни чувства. Много често само след минути помещението се тресе от емоции. Мъже и жени – съвсем не отчаяни или нещастни, а успешни, добре функциониращи и добре облечени, бликащи от самоувереност хора – биват развълнувани до своите дълбини. Те отправят зов към свои завинаги изгубени любими хора – мъртви или отсъстващи родители, съпрузи, съпруги, деца, приятели: „Искам да те видя отново“, „Искам да ме обичаш“, „Искам да се гордееш с мен“, „Искам да знаеш как те обичам и как съжалявам, че никога не ти го казах“, „Искам да се върнеш – толкова съм самотен“, „Искам да изживея детството, от което бях лишен“, „Искам да съм здрав, да съм отново млад. Искам да ме обичат, да ме уважават. Искам животът ми да е смислен. Искам да постигна нещо. Искам да съм значим, да бъда запомнен“.

Толкова желания. Толкова копнежи. И толкова болка, която е така близо до повърхността, че е въпрос само на минути да изплува. Болка от съдбата. Болка от съществуването. Вечна болка, която непрестанно смъди току под мембраната на живота. Тази болка, уви, може да бъде извикана твърде лесно. Много неща – като упражнение, няколкоминутен размисъл, произведение на изкуството, проповед, личностна криза, загуба – могат да ни напомнят, че никога няма да се осъществят най-съкровените ни желания: да се върне младостта, да секне стареенето, да се завърнат изгубените любими хора, да сме винаги обичани, защитени, значими, да сме дори безсмъртни.

А когато тези неосъществими желания започнат да контролират живота ни, ние се обръщаме за помощ към семейството и приятелите, към религията – а понякога и към психотерапевтите.

В настоящата книга разказвам историите на десетима пациенти, които избраха психотерапията и в процеса на терапевтичната работа се изправиха лице в лице с болката от съществуването. Не тази болка обаче бе причината те да се обърнат за помощ към мен. Дори напротив, всичките десетима страдаха от често срещани, ежедневни проблеми: самота, себепрезрение, импотентност, мигрена, сексуална зависимост, затлъстяване, високо кръвно налягане, скръб, разрушителна любовна натрапливост, резки промени в настроението, депресия. Но във всеки от тези случаи психотерапията някак (различно при всекиго) успяваше да оголи дълбоките корени на тези банални проблеми – корени, стигащи до самата основа на съществуването.

„Искам! Искам!“, чува се измежду редовете на всяка от десетте истории. „Искам си обратно моята скъпа мъртва дъщеричка!“, крещи едната пациентка, пренебрегнала изцяло своите двама живи синове. „Искам да изчукам всяка жена, която видя“, повтаря друг пациент, докато ракът пълзи из катакомбите на тялото му. Трети пък копнее: „Желая родителите и детството, от които бях лишен“, агонизирайки от ужас пред три писма, които не може да се реши да отвори. Четвърти, възрастна жена, настоява: „Искам да съм вечно млада“, неспособна да се освободи от властта на своята натраплива любов към мъж, с трийсет и пет години по-млад от нея.

Убеден съм, че основният материал за психотерапевтичната работа е винаги екзистенциалната болка, а не, както често се твърди, потиснати инстинктивни стремления или недобре потулени отломки от драматични минали събития. В терапията с всеки от десетимата пациенти съм се придържал към едно основно клинично допускане: че базисната тревожност у всеки човек произтича от опитите, съзнавани и несъзнавани, за справяне със суровите факти на живота, с „даденостите“ на съществуването.

Установил съм, че четири екзистенциални дадености са от особено значение за психотерапията: 

- неизбежността на смъртта – тя ще застигне както всекиго от нас, така и хората, които обичаме; 

- свободата да направим живота си такъв, какъвто го желаем; 

- изначалната самота; 

- и накрая – липсата на явен смисъл или цел на живота. 

Колкото и страховити да ни се струват тези дадености, те съдържат в себе си семената на мъдростта и избавлението. 

От: „Палач на любовта”, Ървин Ялом, изд. „Хермес“
Снимка: Wikipedia, YouTube

24906 Преглеждания