За морала ~ от френския писател-моралист и майстор на кратките словесни шедьоври
(1740 ~ 1794)
Наслаждавай се и остави и другите да се наслаждават, без да вредиш нито на себе си, нито на тях – ето в какво се състои моралът.
Ако Диоген живееше днес, фенерът му трябваше да е с капаци.
Съберат ли се накуп, хората се смаляват.
Възпитанието следва да има за основа морала и благоразумието: морала, за да подкрепя добродетелта, и благоразумието, за да ви предпазва от чуждите пороци. Ако везните се наклонят в полза на морала, от вас ще излезе наивник или мъченик; ако се наклонят на другата страна, вие ще сте пресметлив егоист. Принципът на всяко общество е да бъдем справедливи към себе си и към другите. Щом трябва да обичаме ближния като себе си, редно би било да се обичаме както обичаме ближния си.
Човек съсипва характера си от страх да не привлече чуждите погледи и внимание, обезличава се от опасения да не даде повод за приказки.
Чувството, което изпитваме към повечето благодетели, прилича на признателността ни към зъболекаря. Казваме си, че са ни направили добро, че са ни отървали от една беда. Но си спомняме, че са ни причинили болка и не ги обичаме особено нежно.
Всяко благодеяние, което не е направено от сърце, е отвратително. То е реликва, безжизнена кост: трябва или да се постави в рамка, или да се стъпче в прахта.
Обикновено се смята, че се привързваме към тези, на които сме сторили добро. Така природата ни прави услуга – защото е справедливо добрината да бъде възнаградена с обич.
Клеветата е досадна като осата: не бива да правите никакво движение, освен ако не сте сигурни, че ще я убиете. В противен случай тя ще ви нападне още по-ожесточено.
Щастието е като часовниците. Най-просто устроените са най-сигурни. Пеещият часовник по-лесно се разваля. Има ли и секундарник, ето ти нова причина да е неточен. Часовникът пък, който показва деня и месеца, е едва ли не винаги пред повреждане.
При човек всичко е суета: и радостта, и мъката. Но по-добре е все пак сапуненият мехур да бъде златен или лазурен, отколкото черен или сивкав.
Наблюдавайки или изпитвайки мъките, свързани с крайните чувства в любовта или приятелството – било поради загубата на този, когото обичаме, било поради житейските неблагополучия, – човек е склонен да се съгласи, че разгулът и лекомислието не са толкова безсмислени и че животът не е нищо повече от това, което виждат в него светските хора.
Изключителното и нежно приятелство често се наранява дори от допира на розово листенце.
Човек живее сам със себе си и има нужда от добродетел; той живее и с другите и има нужда от чест.
Когато бях млад и изпълнен със страсти, аз търсех хората, намирах в обществото и в удоволствията разтуха от жестоките ми мъки. Тогава ми проповядваха любов към усамотението, към труда и ми додяваха с какви ли не педантични наставления. На четиридесет години загубих страстите, които правят обществото поносимо, видях колко е жалко и нищожно, нямах нужда от него, за да избягам от несъществуващите вече страдания, и вкусът ми към усамотението и труда стана тъй силен, че измести всичко друго. Престанах да посещавам светските кръгове и тогава започнаха да ме тормозят да де върна обратно. Обвиняваха ме, че съм станал човекомразец и пр. Какъв е изводът от тази странна непоследователност? Че хората изпитват необходимост всичко да порицават.
Изображение: liveinternet.ru