Размисли на големия руски поет и Носител на Нобелова награда за литература, назаем от книгата „Разговори с Йосиф Бродски” (изд. Факел Експрес)
По своята биологическа роля мъжът е приспособленец, нали? Прост пример от живота. Мъжът се връща вкъщи след работа, води със себе си началника. Те хапват, после началникът си отива. Жената казва на мъжа си: „Как можа да доведеш тоя мръсник в къщата ми?” А къщата впрочем се крепи на парите, които този същият мръсник плаща на мъжа й. „В къщата ми!” Жената стои на етическа позиция, защото може да си позволи това. Мъжете имат друга цел, затова си затварят очите за много неща. Но всъщност крайната цел на съществуването трябва да е обусловена от етическа позиция, от етическа оценка. И при жените тези неща са по-добре развити.
Истинските хора, реализираните хора, притежават една особена мъдрост. Наречете го трето око или седмо чувство. Когато разбирате с кого или с какво си имате работа – независимо от това, че седящият пред вас нещо фъфли. Без думи разбирате. Това е усет, то е последният, главният инстинкт, свързан със самореализацията, и колкото и да е странно, с възрастта. Тоест, трябва да доживееш до това – както до бялата коса и бръчките.
Едно от най-великолепните разсъждения, които прочетох в своя живот, принадлежи на второстепенен поет от Александрия. Той казва: „Стреми се приживе да подражаваш на времето. Тоест – стреми се да бъдеш сдържан, спокоен, избягвай крайностите. Не бъди особено красноречив, стреми се към монотонност.” И продължава: „Но не се огорчавай, ако това не ти се удаде приживе. Защото, когато умреш, все пак ще заприличаш на времето.” Не е лошо, нали? Преди две хиляди години е казано.
Ето в какъв смисъл времето се опитва да уподоби човека в себе си. И въпросът е, дали поетът, литераторът, човекът изобщо, разбира с кого си има работа. Едни се оказват по-възприемчиви към това, което иска от тях времето, други – по-малко. Тук е разковничето.
Какво чувства поетът, който живее в чужда страна, но продължава да пише на родния си език? – Нищо особено не чувства. Мисля, че Томас Ман казва, когато се преселва в Съединените щати: „Немската изящна словесност е там, където се намирам.” И точка.
У поета и тиранина действително има много общи неща. Да почнем с това, че и двамата искат да властват: единият – над телата, другият – над мислите. Поетът и тиранинът са свързани един с друг. В частност, обединява ги идеята за културен център, в който и двамата председателстват. Тази идея идва от древния Рим, който всъщност е бил един малък град. Поетът и меценатът, нали? Изобщо поетите постоянно са се прехранвали при двора. Това впрочем е напълно естествено.
Ние живеем в общество, което се е побъркало по идеята за културата като продукт. Затова то иска книги, книги, книги. От тази игра културата е в задънена улица. Всъщност, когато пишеш, нищо не е ясно: кой чете, кой какво разбира? Или нищо не разбира? Или разбира всичко? И така трябва да бъде! А ако живееш заради издаването на книги, тогава трябва да четеш и рецензиите за тези книги. А после, като се ръководиш от рецензиите, някак съответстващо и да се държиш. Хайде де! Мен лично знаете ли какво ми допада най-много? Изцяло ми допада! Съдбата на античен автор, на някакъв там Архилох, от чиито стихотворения са останали само миши опашчици и нищо друго. Ето на такава съдба може да се завиди.
От: „Разговори с Йосиф Бродски”, Соломон Волков, изд. „Факел Експрес”, София, 2000 г.
Снимка: Russia Beyond
