(Edvard Munch - Separation, 1896)
Най-висшето общуване
Няма истинска любов без интелигентност. И - както вече казах - изглежда, че само хора с широка вътрешна интелигентност са способни на голяма любов. Съществуват, естествено, хиляди „заместители" на любовта. Но тя е истинска само когато афективността се е освободила - доколкото е възможно - от своите несбъднати копнежи, носталгични спомени, проекции, изтласквания. Истина е, че любовта е „болест". „Болният" неистово търси душата си, разцепена на две от раздялата на Анимата и Анимуса. Любовта е празнота, която се стремим да запълним. Но не трябва да изпросваме чувствата на другия, а да се постараем да го опознаем, за да го заобичаме такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто искаме да бъде. Само любовта носи истинско знание за другия. Тя е единствен по рода си начин на общуване с хората, с животните, с растенията. Да обичаш е най-трудното нещо на света. Може би затова в наши дни сме затънали в отрицателна разрушителност, един от признаците на която е морбидната и дълбоко патологична страст.
Има място в безкрая
Любовта изисква свободна душа и пълно признаване на свободата на другия. Животът в двойка ни поставя „на едно ниво" с другия; хълмовете при единия задължават другия да се повдигне на пръсти, а низините го зоват да се приведе, за да ги опознае и да ги обикне. Любовта не е само светлина, тя е светлосянка. Тираничната любов - на майка, на баща, на влюбения или влюбената - винаги е подплатена с омраза. Същото се отнася и до „верността", разглеждана като задължителен социален атрибут: тя също почива на ненавистта и на прикритото желание да се опознае и „нещо друго". Подобна любов-омраза често е заредена с убийствена разрушителност. В безкрая има достатъчно място. Човек не може да подчини живота си единствено на някого, чието отсъствие би убило душата му. Това би било регресия към отношенията дете-майка или дете-баща. Както вече казахме, истинската любов може да разцъфти само ако е осъществен вътрешен съюз между Анимата и Анимуса. Тогава тя не е проекция, а привилегия. Не може да съществува истинска любов без духовен, дори метафизичен корен. Става дума за наличието и у двамата на вътрешна „антена", позволяваща да се „улавят" сигналите на източника, който излъчва космическото „нещо", тълкувано от нас като любов. Когато любовта се измести към лъжестрастта, тя започва да прилича на ония религии, които осъждат, убиват, изгарят. Както мистиците са в пряка връзка с Бог, така и истинската любов осъществява контакт с „информацията" от архетипа, разположен в пространство-времето. Лъжестрастите обикновено възникват, когато имаме лъжеличности, лъжеинтелекти, разстроени афективности, блуждаещи души. В тези случаи чувството се опира на силна потребност от обич, на желание да се запълни някаква афективна липса с цената дори на просия, докато любовта е преди всичко афективна вярност, вътрешна стабилност. Любовта изисква да се вслушваш не само в себе си, но и в другия, а при повечето прояви на „любов" всеки се интересува от собствената личност за сметка на партньора си, когото превръща в инструмент. Любовта не трябва да се ограничава със самата себе си, а да се отвори към всичко около нея. Необходимо е да се постараем да изпълним една трудна задача: да гледаме към светлината у другия, а не към тъмните му страни. И заедно с това да внимаваме със собствените си сенки, за да не ги проецираме върху него. Защото другият никога не е това, което ни се иска, именно защото е „друг". И може би в края на краищата любовта и свободата на душата са просто една безлика надежда, една безкрайна мълчалива молитва.
Избрано от: „Жената и нейната дълбинна психология”, Пиер Дако, изд. Колибри
Картина: Edvard Munch - Separation, 1896, commons.wikimedia.org