Кратките разкази на Хайнрих Бьол (1917 ~ 1985) го изявяват като проницателен психолог и сатирик. Майстор на малката форма, автор на романи, разкази, есета, драми, радиопиеси и поезия, той е един от най-четените и влиятелни представители на следвоенната немска литература. Представител на движението Литература на развалините, Бьол открива във всеки обикновен човешки живот достойна за художествено претворяване съдба. Световно признание спечелва с романите си „Дом без стопани“ (1954), „Билярд в девет и половина“(1959), „Възгледите на един клоун“ (1963), „Групов портрет с дама“ (1971). През 1972 г. е удостоен от Шведската академия с престижната Нобелова награда за литература.
„С известно пренебрежение често ме наричат писател на малките хора: неловко е, но ще призная, че винаги възприемам тази квалификация като ласкателство. Нашата задача е да напомняме, че човекът не съществува само за да бъде управляван и че разрухата в нашия свят е не само външна и не е толкова малка, та да бъде превъзмогната просто за няколко години“, споделя Хайнрих Бьол.
Heinrich Böll (1981)
Човекът, който се смее
Когато ме попитат за професията ми, обзема ме смущение: изчервявам се, заеквам - аз, иначе известен като самоуверен човек. Завиждам на хората, които могат направо да кажат: „Аз съм зидар.“ На фризьора, книговодителя или писателя завиждам за простотата на отговора, който дават, тъй като всички тези професии се обясняват от само себе си и не изискват допълнителни разяснения. На такъв въпрос аз обаче съм принуден да отвърна: „Смея се.“ А това очевидно е недостатъчно и на втория въпрос, дали с това си изкарвам прехраната, трябва да отговоря „Да“, ако не искам да лъжа. Действително живея от смеха си и то съвсем не лошо, защото, казано на търговски език, смехът ми се котира добре. Никой не умее да се смее така майсторски като мене, никой не владее до такова съвършенство тънкостите на моето изкуство.
Дълго време - за да избягна досадните обяснения - казвах, че съм артист. Но моите мимически и говорни способности са тъй незначителни, че това определение ми се струваше доста далеч от истината. А пък аз обичам истината и тя е: професията ми е да се смея. Това обаче съвсем не означава, че съм комик или клоун. Аз не разсмивам хората, а изобразявам как те се смеят: смея се като римски император или като чувствителен абитуриент; смехът на седемнайсетото столетие ми е така добре познат, както и смехът на деветнайсетото, и ако трябва, мога да възпроизведа смеха на всички епохи, на всички обществени слоеве, на всички възрасти. Просто съм се научил на това, както другите се научават да поставят подметки на обувки. В гърдите ми се таи смехът на Америка, смехът на Африка, бял, червен, жълт смях - и срещу съответен хонорар пускам необходимия според режисурата смях.
Без мен не могат - смехът ми звучи от грамофонни плочи, от магнетофонни ленти, а режисьорите на радиопиеси се отнасят към мен с уважение. И аз се смея меланхолично, добродушно, истерично. Смея се като кондуктор или като чирак в хранителната промишленост; утринен смях, вечерен смях, нощен смях и смях по здрач; накратко, когато и където има нужда от смях, използват мене.
Повярвайте ми, такава професия съвсем не е лека, още повече, че моят специалитет е заразителният смях. С него станах необходим и на третостепенните комици, които с основание треперят за ефекта от номера си. Почти всяка вечер обикалям вариететата като един вид клакьор, за да се смея заразително на слабите места от програмата. Това обаче следва да се извършва с чувство за мярка. Моят сърдечен, буен смях трябва да прозвучи в точно определен миг - нито по-рано, нито по-късно. Щом този миг настъпи, аз избухвам в смях, цялата публика заревава след мене и ефектът е спасен.
После изтощен се промъквам към гардероба, навличам палтото си, щастлив, че най-после работният ми ден е приключил. Вкъщи най-често ме очаква телеграма: „Вашият смях спешно необходим. Запис вторник.“ И само след няколко часа седя в претопления бърз влак и проклинам съдбата си.
Всеки ще разбере, че след работа или когато съм на почивка, нямам особено желание да се смея. Доячът се радва, ако за миг може да забрави кравата, а зидарят е щастлив, когато не мисли за хоросана. В дома на дърводелеца най-често вратите са повредени или пък чекмеджетата трудно се отварят. Сладкарите обичат кисели краставички, месарите - марципан, а хлебарят предпочита колбасите пред хляба. Бикоборците обичат да хранят гълъби, а боксьорите пребледняват, когато от носовете на децата им потече кръв. Разбирам всичко това, защото никога не се смея след работа. Напълно сериозен съм и хората - може би с право - ме смятат за песимист.
През първите години на брака ни жена ми често казваше: „Хайде де, засмей се!“ Но с времето й стана ясно, че не съм в състояние да изпълня това нейно желание. Щастлив съм, ако имам възможност да отпусна напрегнатите си лицеви мускули, обтегнатите си нерви. А това върша най-добре при пълна сериозност. Да, дори смехът на другите ме дразни, понеже веднага ми напомня за работата. И семейният ни живот си тече мирно и тихо, тъй като жена ми също отвикна да се смее. От време на време само я улавям да се усмихне, тогава се усмихвам и аз. Разговаряме тихо, защото мразя шума на вариететата, шума на студията. Хората, които не ме познават, ме смятат за затворен човек. Може би съм такъв, защото много често ми се налага да си отварям устата, да се смея.
С неподвижна маска на лицето преминавам през своя собствен живот. От време на време само си позволявам лека усмивка и често си мисля, дали изобщо някога съм се смял. Струва ми се, не. Моите братя и сестри казват, че винаги съм бил сериозно момче.
Така аз се смея по най-различни начини, но не познавам собствения си смях.
1952
Снимка: Harald Hoffmann - creativecommons.org
