Тънко, в детайли, по народному. Каква е еснафската мярка за човека, назаем от „Оптимистична теория за нашия народ”

(„Фамилия еснафи”, Илия Бешков)

Собственото имущество, това е еснафската мярка за човека. Може да си много умен, може да не си лош човек, но нямаш ли собствена къща и собствен капитал, ти никога не можеш да влезеш в кръга на „добрите хора”.

– Та той още един пирон не е заковал, една кочина не е направил!

Но за да се стигне до собствена стряха и до собствен питал, стопанският баланс на еснафа трябва винаги да привършва с излишък. А понеже в приходната му част цари законът за малките числа, то същия закон в още по-голяма степен трябва да важи и за разходната. Тук са корените на прочутата еснафска пестеливост, позната под името „габровско скъперничество“.

Пестеливостта на еснафа не е личен въпрос. Тя е правило от публичен ред. Никой еснаф не може да харчи повече от това, което материалното му положение позволява, ако не иска да се изложи на публично опозоряване, осмиване и дискредитиране. 

В пестеливостта на старите еснафи, както и на днешните еснафи от малките градове голяма роля играе организацията на домашното им потребление. Макар че еснафът живее от пазара, той се стреми да отива там като купувач колкото е възможно по-рядко. В домашното си потребление той провежда с всички средства началата на затвореното стопанство. Той потребява само максул, т.е. собствени произведения. Всеки еснаф си има нива, лозе, бостан; храни свиня за месо, коза за мляко, кокошки за яйца. Той сам си приготвя вино, ракия, дребна покъщнина. Жената тъче платна и шаяци за дрехите, меси хляба, приготовлява сапун и всевъзможни предмети за домашна консумация.

Мнозинството от старите еснафи, та дори и от днешните, започват да се създават от нищо. Те не само присъствуват на раждането на всяка вещ в тяхното имущество, но по-голямата част от тези вещи са въплъщение на техния личен труд и глад. Оттук иде и кръвната връзка между еснафската душа и дребните вещи (и свързаните с тях интереси).

Подпалете къщата на един еснаф и наблюдавайте какво най-напред ще почне да спасява. Той почва да изнася първата вещ, която види, безразлично дали това е някое вехто корито, някой празен сандък или чувал със скъпа стока. Той е свързан така тясно с всяка вещ от имота си, че не може да се откъсне от тази връзка и да направи преценка, кое обективно е най-ценно, та да го спаси най-напред.

Когато му изгори плевнята, той обикаля въглените и се тюхка: „Бре, мама му стара, вътре имаше един кош със слама.” Плевнята са правили чужди хора, но нов кош трябва да прави самият еснаф и затова жали коша, а не плевнята.

Това е въобще психологията на дребния собственик. Майката на о. Пахомий през време на обсадата на Дряновския манастир всеки ден редовно излизала на двора да храни кокошките, макар че дворът бил непрекъснато обстрелван.

Като дете аз се учудвах на удоволствието, с което баща ми изяждаше коравите остатъци хляб от обеда или вечерята и изостаналото ядене. Трябваше да стана сам глава на семейство, да изкарвам с труд хляба, от който оставаха малки сухи парчета, за да започна и аз с бащиното удоволствие да ги изяждам – „зян да не става“.

Ако не сте били в досег с еснафи, вие едва ли бихте разбрали какво значи „тревогата за недостригания калпак”, т.е. откъсването от недовършена работа. Еснафът може да тръгва на война, може да прави революция, може да умира – неговата последна и постоянна мисъл ще бъде мисълта за недостригания калпак.

И който не схваща тази страхотна привързаност на еснафа и на дребния собственик към тяхното малко имущество, той никога няма да е в състояние да ги разбира изобщо и да определя линията на политическото си поведение към тях.

Из: „Оптимистична теория за нашия народ”, Иван Хаджийски, изд. Отечество, 1997
Картина: „Фамилия еснафи”, Илия Бешков, plevengallery.com