„Просперитетът на българина – политик идва от властта, а не от честта. Затова кметът на село се покварява за една година и на втората вече никой не го избира, освен ако не направи машинации с властта.“
(1875 ~ 1954)
Политиците в България
Всяка управляваща партия идва на власт да се обогати, а не да прави кефа на народа. Това бе цялото нещастие на българската изборна система. Ние, българите, търсим облага, злато, златна мина във властта, а не чест и име – двете сили, двата фактора на прогреса. Просперитетът на българина – политик идва от властта, а не от честта. Затова кметът на село се покварява за една година и на втората вече никой не го избира, освен ако не направи машинации с властта. Всеки новоизбран кмет идва с надеждата да манипулира хората, да обработи общественото мнение, че е честен, прям и откровен, а той е мошеник. Кмет значи хитрец. Кмет значи добре замаскиран престъпник по душа, който не може да си намери другаде добре платена работа и посяга към общинската каса.
Нека кмет да става учителят – за две години, а след това пак да се хваща за училището. Но да е учител, а не професионален политик.
България е плакала, викала и потъвала в борчове от професионални политици. Професионализъм е нужен навред, само не в политиката, подчертайте това два-три пъти. Не в политиката. Аз бях преди всичко банкер, финансист. Ляпчев бе стопански деец, организира Популярните банки. Цвятко Бобошевски – министър на търговията – бе юрист, имаше професия човекът. Без професия ли е някой – не бива да се допуща в политиката. Това е гибел за народа.
Дипломата не е гаранция за просперитет в живота, господин Памукчиев. Той четеше много. Познаваше отлично световната икономика и политика. Бе във връзка с всички финансисти – той самият е голям финансист. Бе министър на финансите в кабинета на Александър Малинов през 1910 година – от 5 септември 1910 до 16 март 1911 година. След като падна правителството на Малинов, дойде на власт нашата партия и кабинетът се състави от Иван Евстатиев Гешов.
Теодор Теодоров – също юрист, банкер, умен човек. Ние, хората от Народната партия, давахме линия само на богати, умни и с професия хора. През 1897 година направихме Иван Вазов министър на просветата, защото имаше най-богатата и най-стабилната професия на света – писателството. Тази професия го издигаше високо – високо над нас и даваше име и знаме на нашата партия. Така че Ляпчев може да не е имал диплома на висшист, но е имал пипе. А пипето се проявява в личната ти работа. Ляпчев умря и остави на жена си едно наследство от 360 милиона лева… Остави къщи и имоти за 370 милиона лева – общо 730 милиона… Иди и спечели и ти толкова, господин Памукчиев, и после аз ще те питам тебе – имаш ли диплома от Женева или Прага, от Лондон или Кеймбридж. Пет пари не чини нито една диплома, когато нямаш нищо зад гърба си. Дипломата е само за авторитет, за кураж, за самочувствие. Тя носи само ядове, а парата носи само самочувствие и наслади. Който има пари отива в кабарето да се весели, да пее, да танцува. Да се почувствува млад, силен, красив. Кабарето е за това – да повдига самочувствието на човека. А на вас първата ви работа, като дойдохте на власт, бе да премахнете кабаретата.
Кабарето е място за развлечение. Това не е публичен дом, господин Памукчиев. Затова всяка богата държава има кабарета и това е едно от мерилата за богатството на една държава. Има ли барове вариетета и кабарета – значи държавата е богата. Няма ли – или се готви за война, или е много-много бедна.
Аз като сериозен човек, като министър, не съм ходил по кабаретата, но съм водил гости – колеги, приятели, банкери. Това е място за разтуха и смях, за песни и игри. Човек има нужда от това, защото ежедневието ни убива. Ако не се посмеем, не се повеселим – умираме. Българинът страшно обича песните и игрите, но не обича да пилее пари за тях. Кабарето иска много, много пари. Ние, българите, като че ли сме прокълнати вечно да сме без пари. България е имала пари само веднъж – между 1908 и 1911 година. Тогава вървяха златните монети, звонкове – те и те се ценяха по-малко от книжните пари. Това е парадоксът на времето. Моите чиновници се биеха и караха за книжни пари, не щяха наполеони – късали им джобовете… Ох, кога ще се върне това време. Никога…
Това ме измъчва. Да, няма да се върне, защото България през 1908-1911 година биеше света по брой на добитък на декар, по брой на овце, кози, агнета, ярета, крави и биволици, коне и волове. Ние забрахме тогава мунтетата, пущинаците на Балкана. Аз съм виждал как балканджията от един декар нива в гората вади по 20-30 кила чисто, бяло, едро жито, като дренки… То не си връща семето дори, но той пак оре, пак сее и вади, вади нещо. Хвърля 20 кила семе, вади 30 кила жито. И слама вади. И храни добитъка с нея, и му постила. И тор прави, и тори нивката си и тя му дава следващата година 50-100 кила жито. Той е щастлив. Той е доволен. Ах, господин Памукчиев, ах, младо момче… Кой ще оре, кой ще сее занапред, като ти, селянчето, си избягал от село и си отишъл в града? Баща ти ще остарее, ще побелее, ще се гътне и ще умре. И тогава кой ще наследи нивките му? Кой ще чеше кравите и биволиците? Кой ще ни праща това сирене и тази хубава, крехка сланина – за мезенце на винцето? Кой? Баща ти прави наденици и суджуци, луканки и саздърма, а тогава? Кой, ти ли? Ти ще подгониш курвите на София. Вие, селяните, умирате за бели кълки. Нивите ще баталясат. Ще пропаднете и ще станете келемета.
Келеме хляб не дава… Келемето – селянин в града полза не носи. Вие, всички вие, дето идвате в града, сте келемета. Пишлигари… Ставате чиновници и курвари. А от чиновник-човек хляб не чакай. Доноси чакай. Курвалъци чакай. Мръсотии чакай. Разводи чакай. Подлости чакай… Ще ги имаш в излишък, но хляб не чакай. Вие ще има да тропате на гробовете на бащите си и да плачете над тях, но те няма да ви чуят. И няма да ви помогнат. Защото със смъртта на всеки селянин-орач, сеяч, умира по една клетка на Майка България. Когато човек излезе на полето да оре, да сее, земята се обновява и държавата се подмладява.
А когато насекат ралото, по-добре да насекат децата си. Тези мръсни и долни профани, погражданени селяни. „Който съсече рало, проклет да е“ – каза един ден Цанко Церковски. Той бе умен човек. Голям българин. От цялата сган на БЗНС, на дружбашката орда на Стамболийски, той бе най-умният измежду тях. Той казваше: „Ние, земеделците, крепим света на раменете си и на дръжките на ралата си“. И е прав.
Земеделският съюз за мене е нужна партия и организация, но тя за нещастие няма умни водачи. Един Никола Генадиев поиска да й стане водач и го застреляха.
…Ние, хората от банките, знаем всичко. И няма защо да си затваряме очите пред нищо. Ако вие, комунистите, не оцените банките и банковото дело като основен фактор на стопанския прогрес, ебана ви е майката. Свършено е с вас. Защото банката е всичко, а речите на ораторите са нищо, когато няма пари и когато има безработица, или страх от безработица.
Безработицата, както казах, е чумата на всяка власт, на всяка държава. Ето защо, умните държавници оставят селянина да се радва на земицата си, да чопли, да рови, да сади, да сее, да пръска и да прибира грозде и да си налива от бъчвичката винце. Пийне си една паничка, смачка една глава лук за мезе, хапне сланинка, потупа се по корема и ох-бабанко, тук ли си – там стой. Вечерта в седем часа той ляга да спи. Децата в собата, той в хашовото – нали така се казва външната стая, откъм камината. И погне бабичката. Натисне я на рогозката, докато децата спят и току-виж – другата есен виси нова люлка, с ново бебе… Ебе селянинът, ебе на поразия и не мисли за бъдещето на децата си. А от това държавата печели. Едното дете пасе кравите, другото – овцете, третото – козите, четвъртото – телците, петото – агънцата, шестото ж свинете. И децата носят блага. А бащата пак си пийва, селянката пак ражда и праща синовете си войници, а щерките си – слугини.
От: „Срещи с Буров“, Михаил Топалов-Памукчиев, ИК „Интерпрес 67“, 1990 г.
Снимка: Атанас Буров (1875-1954); atanasburov.org
