„Планината, що виждаш сега, нашата Рила планина, някога била жена” – разказваха хората в някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. – „Та името на жената било Рилка. Оженила се тя за момък от горните земи. Името му било Пирин...”
(Пейзаж от Рила, художник ~ Иван Тричков)
Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Не давали те единствената си щерка на Пирин – не знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и как ще изкарва прехраната на жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, а инак - луда глава – каквото й се поревне, това правела, не слушала ни баща, ни майка.
Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Забягнали далеч от хората и се заселили в едно високо и пусто място. Родили им се две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – никой не бил чувал такива имена дотогава.
Бащата ходел на лов, а майката гледала къщата и децата. Буйни и палави били братът и сестрата. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин, мъжка му работа, не чувал оплакванията на Рилка. Грижа му било да донесе храна и дрехи за челядта си, а как живее тая челяд, какво прави без него, било грижа и занимание на майката. Веднъж братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Вдигнала майката ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:
– Да даде Господ да се разделите и никога вече да се не видите или срещнете. От вас хората да се плашат и бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам и глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост към вас да нямам. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите ми извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.
(Пейзаж от Пирин, художник ~ Иван Тричков)
Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица и разсякла небето, чул се страховит гръм и в миг тя се претворила на планина - такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далече някъде на лов, също се вкаменил и се сторил на планина - Пирин планина. А двете дечица станали реки. Момичето Места било по-кротко и хрисимо, повело водите си полека надолу из планината, а момчето – Искър, буен и нетърпелив, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.
Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце. По-често спира бащински поглед на Места и тогава се усмихва, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от високо хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.
От: „Достигнало до нас. Предания и легенди”, Елена Огнянова, изд. Отечество, 1984
Пейзажи на художника Иван Тричков, galleryloran.com
