За самотната теменужка и женското сърце
В самото начало на сътворението на света, много преди грехопадението на Ева, на брега на малка рекичка разпрострял широките си листи млад зелен храст. Слънцето, по онова време още съвсем младо, изморено от първоначалните си опити, бавно клоняло към залез и, обвивайки се в мъгла, покривало земята с гъста и мрачна сянка. В това време на клончето на храста разцъфтяла скромна теменужка. В нея нямало нито от свежата красота на розата, нито от царствената гордост на прекрасната лилия. Стеснителна и срамежлива, тя разтворила своите листенца с вълнение се взряла в света на великия Буда. Всичко наоколо било студено и мрачно. Съседите мирно спели, склонени на гъвкавите си стебла; сестрите ѝ, дъщери на същия храст, извръщали погледите си встрани; пеперудите, крилатите любовници на цветята, само за миг кацали на нейната гръд, за да отлетят веднага към по-красиви от нея цветя. Огромният бръмбар, безцеремонно покатерил се върху нея в търсене на място за нощувка, едва не я разсякъл на две. И нещастната теменужка, изплашена от отчуждението и самотата сред една толкова равнодушна компания, клюмнала бездиханна, като проронила горчива сълза-росица.
Но ето че на мрачния небосклон затрептяла мъничка звездица. Нейните сияйни лъчи, нежни и стремителни, пронизали вълните на мрака. Осиротялата теменужка изведнъж усетила в себе си живот и свежест, сякаш се била окъпала в благодатна роса. Възкресена, та погледнала нагоре и видяла приветливата звездица. Тя приела нейните лъчи право в сърцето си и трептяла от любов и благодарност. Те я възродили за нов живот.
Зората с розовата си усмивка полека разпръсвала тъмнината и не след дълго звездата била потопена в океана от светлина, излъчван от дневното светило. Хиляди цвета приветствали своя възлюбен, къпейки се жадно в неговите златисти лъчи. Той ги изливал и върху мъничката теменужка; величественото слънце удостоило и нея със своите пламенни целувки. Но бидейки неспособна да забрави вечерната звезда и нейното сребристо сияние, теменужката не откликнала на ласките на надменното слънце. Та все още виждала ласкавата и нежна светлина на звездата, та все още усещала в сърцето си животворната капка роса и, като се извърнала от ослепителните лъчи на слънцето, тя събрала листенца и заспала, уютно настанена сред клоните на бащиния храст. Оттогава за скромната теменужка нощта се превърнала в ден, а денят - в нощ. Веднага щом слънцето изгрее и озари със златистите си лъчи небето и земята, тя се скрива; но стига само слънцето да залезе, и да изгрее, пронизвайки тъмния хоризонт, звездата, теменужката радостно я приветства, и играе с нейните сребърни лъчи , и вдишва нейната мека светлина.
Такова е и сърцето на жената. Първата добра дума, първата нежна ласка остава завинаги в нейното наранено сърце. Дълбоко трогната от приятелското съчувствие, тя вече е равнодушна към пламенната любов на цялата вселена. Първата звезда може по нищо да не се различава от другите, тя може да се изгуби сред хилядите звезди, подобни на нея - и все пак, сърцето на жената знае къде да я намери, наблизо или далеч, и с любов и радост ще я последва, благославяйки нейния скромен път. Тя може да приветства надменното слънце и да се възхищава от неговото великолепие, но нейната любов, предана и благодарна, ще принадлежи винаги на една единствена звезда.
Изображение: Helena Blavatsky, detail oil painting, Hermann Schmiechen, 1884
