„Аз съм самата същност на гордата, самохвална северна раса, която никога не е имала вкус към приключенията, но въпреки това е пребродила земята, обърнала я е с главата надолу и е посяла навсякъде реликви и руини.”
Хенри Милър и безмилостното му откровение за това, какво означава да съзрееш и възмъжееш в Америка през 20-те. Назаем от „Тропик на Козирога”.
Henry Miller (1891 ~ 1980)
Веднага щом приключиш сметките си на този свят, всичко се случва с абсолютна сигурност, дори и в сърцето на хаоса. От самото начало не бе друго освен хаос – само някаква течност, която ме обгръщаше, която вдишвах през хрилете си. В долните слоеве, където луната грееше меко и спокойно, беше леко и оплодотворително, а над нея бе врява и раздор. Във всичко на мига виждах противоположното, противоречието, а между реалното и нереалното – иронията, парадокса. Сам си бях най-злият враг. Всичко, което исках да правя, можех със същия успех и да не го правя. Дори като дете, когато нищо не ми липсваше, аз исках да умра – исках да се предам, защото не виждах никакъв смисъл да се боря. Усещах, че нищо няма да се докаже, овеществи, добави или изгуби, ако продължа едно съществуване, за което не бях молил. Всички около мен бяха неудачници, а ако не бяха неудачници, бяха смешни и жалки. Особено преуспелите. Преуспелите ме отегчаваха до смърт. Бях състрадателен до глупост, но не състраданието ме направи такъв, а някакво напълно отрицателно качество, слабост, която разцъфваше при среща с човешкото нещастие.
Никога не съм помагал някому с надеждата, че нещо ще се оправи. Помагах, защото бях безсилен да сторя друго. Да искаш да промениш състоянието на нещата, ми се струваше безсмислено. Бях убеден, че нищо не може да се промени, освен ако не се промени сърцето, а кой може да промени сърцата на хората? От време на време някой мой приятел се обръщаше към Бог – от това направо повръщах. Имах от Бог толкова нужда, колкото и Той от мен, а ако имаше Бог, казвах си аз, ще Го срещна спокойно и ще го заплюя в лицето.
Най-досадното от всичко бе, че обикновено от пръв поглед хората ме приемаха за добър, мил, щедър, лоялен и ведър човек. Може би притежавах тези добродетели, но вероятно причината бе, че бях безразличен. Можех да си позволя да съм добър, мил, щедър, лоялен и така нататък, тъй като не притежавах и капка завист. Завистта бе единственото нещо, на което не бях подвластен. Никога не съм завиждал на някого или за нещо. Напротив, винаги съм изпитвал жал към всички и всичко.
Сигурно от самото начало съм се упражнявал никога да не искам прекалено много. От самото начало бях независим по един измамен начин. Нямах нужда от никого, защото исках да съм свободен – свободен да действам и да давам съгласно моментните си прищевки. В мига, когато нещо се очакваше или искаше от мен, аз избягвах. Това бе формата, която прие моята независимост. С други думи, аз бях опорочен, опорочен от самото начало. Все едно майка ми ме бе кърмила с отрова и макар да бях отбит отрано, отровата бе останала в организма ми. Дори когато тя ме бе отбила, изглежда, съм бил напълно безразличен. Повечето деца се бунтуват или се преструват, че се бунтуват, а на мен не ми пукаше. Още в пелени вече бях философ. Бях против живота по принцип. Какъв принцип? Принципът на безсмислието. Всички около мен се бореха. Аз самият не направих каквото и да било усилие. Ако отстрани изглеждаше, че правя усилие, то бе, за да угодя на някой друг. Дълбоко в душата на мен ми беше все едно. А ако ме попитате защо се е получило така, ще отрека всичко, защото по рождение съм проклет и инат и нищо не може да ме поправи. По-късно, когато пораснах, чух, че са видели голям зор, докато ме извадят от майчината утроба. Добре разбирам причината. Защо да мърдам от мястото си? За какво да излизам от приятно, топло място, от уютно убежище, където всичко ти се предоставя гратис?
Най-ранните ми спомени са от студа, снега и леда в канавките, от скрежа по прозорците, мраза на изпотените зелени стени в кухнята. Защо хората живеят в чуждоземни климати, в умерен пояс, както погрешно го наричат? Защото хората по природа са мързеливци, по природа страхливци. До десетата си година никога не бях осъзнавал, че има „топли” страни, места, където не трябва да изкарваш с пот насъщния, нито да трепериш и да се преструваш, че студът те тонизира и ободрява. Където има студ, там има хора, които се претрепват от работа, и когато се сдобият с деца, ги учат на евангелието на труда – което всъщност не е друго, а учението на инерцията. Нашите бяха чисти представители на северната раса, тоест пълни малоумници. Те поддържаха всички погрешни идеи, изказвани някога. Сред тях беше догмата на чистотата, да не споменавам праведността. Те бяха болезнено чисти. Но вътрешно воняха. Никога не бяха отваряли вратата, която води към душата, никога не бяха мечтали да скочат със затворени очи в мрака. След вечерята чиниите чевръсто се измиваха и се подреждаха в шкафа. След като вестникът биваше прочетен, той старателно се сгъваше и се слагаше на една лавица. След като дрехите се изперяха, те се гладеха, сгъваха и се прибираха в чекмеджетата на скрина. Всичко се правеше за утре, но утре никога не идваше. Настоящето бе мост и застанали на този мост, те все още стенат, както стене целият свят, но никой от идиотите не се сеща да взриви моста.
В огорчението си често търся причини да ги съдя, за да осъдя още по-успешно самия себе си. Защото аз съм същият като тях в много отношения. Дълго време мислех, че съм избягал, но с годините разбирам, че не съм по-добър, дори съм малко по-лош, защото виждах по-ясно от тях и същевременно бях безсилен да променя живота си. Като погледна назад в живота, струва ми се, че никога не съм правил нещо по своя воля, а винаги под натиска на другите. Хората често смятат, че съм авантюрист – едва ли има нещо по-далеч от истината. Приключенията ми винаги са били случайни, винаги са ми били налагани отвън, по-скоро съм ги търпял, отколкото предприемал. Аз съм самата същност на гордата, самохвална северна раса, която никога не е имала вкус към приключенията, но въпреки това е пребродила земята, обърнала я е с главата надолу и е посяла навсякъде реликви и руини. Духове, които не могат да намерят покой, но не и авантюристи. Страдащи духове, неспособни да живеят в настоящето. До един жалки страхливци, включително и аз. Защото има само едно велико приключение и то е навътре към самия теб, а при него нямат значение нито времето и пространството, нито дори делата.
Не мога да се сетя за улица в Америка или за хора, живеещи на тази улица, способни да заведат човек до откриването на Аз-а. Кръстоствал съм много улици из целия свят, но никъде не съм се чувствал така низък и унизен, както в Америка. Представям си всички улици на Америка накуп, образуващи огромна клоака, клоака на духа, в която всичко се просмуква и оттича, за да се превърне в едно всевечно лайно. Над клоаката духът на труда размахва вълшебен жезъл. Едни до други изплават палати и фабрики, военни предприятия и химически заводи, леярни, санаториуми, психиатрии. Целият континент е един кошмар, създаващ максимален брой беди на максимален брой хора. Аз пък си бях едничък, самотно същество сред огромния шир на богатството и щастието (статистическо богатство, статистическо щастие), но никога не съм срещал човек, който да е наистина богат или наистина щастлив. Поне знаех, че съм нещастен и беден, извън строя, извън играта. Това бе единствената ми утеха, единствената ми радост. Но не ми стигаше. Щеше да е по-добре за духовния ми мир, за душата ми, ако бях изразил бунта си открито, ако бях влязъл в затвора заради него, ако бях изгнил и умрял там…
Аз бях зъл плод на зла земя. Ако личността не бе неуязвима, то Аз-ът, за който пиша, отдавна да е изчезнал.
От „Тропик на Козирога”, Хенри Милър, изд. ФАМА
Снимкa: Henry Miller (1891-1980)