„Лягах по корем, с лице към прозореца, пред мен - отворена книга, вдясно - стъклена чаша с разредено вино, вляво, в чиния - филия хляб със сладко.“
За книгите, думите и детството
Аз намерих своята вяра - книгата стана най-важното нещо за мене. В библиотеката виждах храм. Внук на служител на култа, аз живеех на покрива на света, на шестия етаж, кацнал на най-високия клон на свещеното дърво: неговото стъбло беше шахтата на асансьора. Аз влизах - излизах на балкона, хвърлях отвисоко поглед над минувачите, кимах през преградките на Люсет Моро, моя връстница и съседка, която по русите си къдрици и по младежката си женственост приличаше на мене, после се връщах в килията или в предхрамието, които моето лично „аз“ никога не напускаше: когато мама ме водеше в Люксембургската градина - а това се случваше всеки ден, - аз вземах дрипите си за долния свят, докато гордото ми „аз“ не напускаше своя клон. Мисля, че то и сега е още там.
Всеки човек си има свое определено място: то не зависи нито от гордостта, нито от достойнствата, - всичко решава детството. Моето място е на шестия етаж на една парижка къща с изглед към покривите. Долините ме задушаваха, низините ме угнетяваха: измъчвах се, като че ли съм на Марс, притегателната им сила ме смазваше; но достатъчно беше да се изкача на някое хълмче, за да намеря отново блаженството: аз се връщах на своя символичен шести етаж, отново дишах там разредения въздух на литературата, светът се стелеше на стъпала под нозете ми и всяко нещо смирено молеше за име - да му дадеш име, значеше едновременно и да го създадеш, и да го овладееш. Ако не бях изпаднал в това основно заблуждение, никога нямаше да стана писател.
Лишен от братя, сестри и другари, аз намерих в писателите своите първи приятели. Подобно на героите в собствените им романи те обичаха и страдаха жестоко, но главното е, че всичко свършваше добре; мислейки за злополучията им, аз с умиление и с известна радост си представях как са ликували момчетата, когато след преодолените затруднения са си казвали: „Ето че ми провървя! От това ще се роди един хубав стих!“
В моите очи те не бяха умрели или поне не съвсем - само се бяха превърнали в книги. Флобер беше късичък, в платнени одежди, не миришеше на нищо, но беше изпъстрен с лунички. Виктор Юго, многоликият, се бе настанил едновременно по всички лавици. Така беше с телата им; що се отнася до техните души - те витаеха наблизо, страниците бяха прозорци, отвън някакво лице се притискаше до стъклото и ме дебнеше; преструвах се, че не забелязвам нищо и продължавах да чета, поглъщайки с очи думите под втренчения поглед на покойния Шатобриан. Впрочем тия тревоги не продължаваха дълго; през останалото време аз обожавах другарите от моите игри. Поставях ги над всичко и никак не се изненадах, когато ми разказаха, че Карл V вдигнал четката, изпусната от Тициано: голяма работа, та нали кралете съществуваха за това! Въпреки всичко не ми идваше на ум да уважавам писателите: защо трябваше ги възхвалявам, че са велики? Те чисто и просто изпълняваха дълга си. Що се отнася до останалите - тях ги осъждах, защото са нищожни. С една дума, всичко бях обърнал с главата надолу, а изключението бях издигнал в правило: човешкият род, според представите ми, беше тесен кръг от избраници, обкръжени от стадо предани животни.
Едва отворил вратата на кабинета, попадах в утробата на един безжизнен старец: грамадната писалищна маса, папката, червените и сини мастилени петна по розовата попивателна хартия, линията, шишенцето с лепило, застоялият дъх на тютюн, а през зимата червените отблясъци на печката, изпращяването на слюда - това беше самата личност на Карл, овещественият Карл. Не ми трябваше нищо повече, за да се почувствам на седмото небе - аз се устремявах бегом към книгите. Искрено ли? Какво значи тая дума? Как бих могъл сега - след толкова години - да определя неуловимата и неустойчива граница, която отделя безумието от преструвката? Лягах по корем, с лице към прозореца, пред мен - отворена книга, вдясно - стъклена чаша с разредено вино, вляво, в чиния - филия хляб със сладко.
Да отбягвам възрастните сред книгите, беше най-добрият начин да общувам с тях; те не бяха край мен, но бъдещият им поглед проникваше в мен през тила, излизаше през зениците, поглъщаше от пода тия сто пъти четени фрази, които аз четях за първи път. Наблюдавайки тях, аз виждах себе си: виждах се да чета така, както людете се чуват, когато говорят.
Фрагмент от: „Думите“, Жан-Пол Сартр, изд. Народна култура
Снимка: thequint.com