„Носим в себе си всемогъществото и не знаем това; смазваме душата си с месища и тлъстини и умираме, без да знаем кои сме и какво можем.“
Дядо любими, целувам ти ръка, целувам дясното ти рамо, целувам лявото ти рамо, свърши изповедта ми, и сега отсъди…
Всеки завършен човек има вътре в себе си, в сърцето на сърцето си, един таен център и около него се въртят всички неща; този таен вихър придава единство на мисълта и делата ни, и ни помага да открием или да измислим световната хармония. За едни той е любовта, за други - жаждата за знания, за трети - добротата или красотата; или ламтежът за злато и за власт; и всичко свеждат и подчиняват на тази своя главна страст. Горко на човека, който не чувства в себе си да го управлява един абсолютен монарх; животът му се разпилява, в безначалие и безредие, по всички ветрове.
Дядо, нашият център, който е повлякъл в своя вихър видимия свят и се мъчи да го издигне на най-високото равнище на мъжеството и отговорността, е борбата ни с Бога. Кой Бог ли? Суровият връх на човешката душа, който безспирно достигаме и който безспирно отскача и се издига още по-високо. „Може ли да се бори човек с Бога?“ - попитаха ме саркастично веднъж хората. „С кого другиго искате да се борим?“ - отвърнах им аз. И наистина, с кого другиго?
Ето защо целият ни живот, дядо, беше нагорнище; нагорнище, и пропаст, и пустиня; тръгнахме с много съратници, с много идеи, голямо шествие; но колкото повече се изкачвахме и върхът се изместваше и отдалечаваше, толкова повече съратници и идеи, и надежди се прощаваха с нас, задъхваха се, не искаха, не можеха да се изкачат по-нагоре; и останахме сами, впили очи в Движещата се Монада, в преместващия се връх. Не бяхме движени нито от самонадеяност, нито от наивната увереност, че някой ден върхът ще спре и ще го достигнем; нито че, ако го достигнем, ще намерим там горе щастието, спасението и рая; изкачвахме се, защото щастие, спасение и рай за нас беше самото изкачване.
Гордея се с човешката душа, никоя сила, небесна или земна, не е толкова велика; носим в себе си всемогъществото и не знаем това; смазваме душата си с месища и тлъстини и умираме, без да знаем кои сме и какво можем. Коя друга сила на този свят може да погледне право в очите, без да ослепее, началото и края на света? В началото, както проповядват смазаните от тлъстините и месищата души, не е било Словото, нито Делото; нито ръката на твореца, пълна с животворна кал; в началото е бил Огънят. И накрая не е безсмъртието, отплатата, Раят или Адът; накрая е Огънят. Между тези два огъня вървяхме, скъпи дядо, и двамата, и се стремяхме, следвайки повелята на Огъня, в съдействие с него, да превърнем плътта в пламък, мисълта - в пламък, надеждата, отчаянието, честта, безчестието, славата - в пламък. Ти водеше, а аз те следвах; ти ме научи, че вътрешният ни пламък, противно на природата на плътта, може все повече да се разгаря с годините. Затова - гледах те и се гордеех с теб! - колкото повече остаряваше, толкова повече се разпалваше; колкото повече се приближаваше към бездната, толкова по-мъжествен ставаше; и хвърляше телата, светци, благородници, калугери, в огнището на окото си, разтопяваше ги като метали, изчистваше ги от ръждата им и рафинираше чистото злато - душата им; коя душа? Пламъка - и го сливаше с пожара, който ни роди, и с огъня, който ще ни погълне.
Фрагмент от: „Рапорт пред Ел Греко“, Никос Казандзакис, изд. Ентусиаст
Снимки: lifo.gr, popaganda.gr
