„Кирило-Методиевския ден си е чисто български празник, роден, наш и прикаченият му днес етикет, че бил ден на славянската просвета и култура е малко нещо обиден.“
♥ КИРИЛО-МЕТОДИЕВСКО
„Върви, народе възродени,
към светли бъднини върви.
С книжовността, таз сила нова,
съдбините си обнови...“
Слушали ли сте нестройните гласчета на децата от предучилищна възраст, когато се мъчат да произнесат дългите непознати думи, гледали ли сте смутените им личица, когато объркат мелодията или се запънат на „книжовността“, и светлината в очите им, когато всичко тръгне плавно и в нестройния хор звънне още едно гласче? Слушали ли сте звуците на многото ученически музики, близки и далечни, свирещи едновременно разни части на мелодията, всяка ехо една на друга, като че цялата тази музика, гласове и шум извират отвред, от простора, от слънцето и от дъжда. Не ви ли е къпал този толкова чест Кирило-Методиевски дъжд? Забелязали ли сте, че това е денят, когато природата е най-зелена и слънцето е най-весело. Мислили ли сте, че целият този оптимизъм и светлина винаги идват като някакво начало, макар че учебната година е пред края, вие не можете да избегнете чувството за начало. Начало на узряване, начало на възмъжаване, начало на учене, начало на живеене.
С чудната песен на Панайот Пипков вървяха и вървят децата, учениците, студентите, всички, които се учат и ония, които ги учат, вървят ония, които знаят, и ония, които не знаят, и сигурно няма възрастен българин, който този ден да не види себе си в някакъв отдавна забравен Кирило-Методиевски ден. Това си е чисто български празник, роден, наш и прикаченият му днес етикет, че бил ден на славянската просвета и култура е малко нещо обиден. Може би това обяснение е нужно за съветския посланик в София, но то не е нужно на нито един българин. Както не ни е нужно да знаем дали братята Кирил и Методий са били гърци, българи, славяни или китайци. Важното и чудесното е, че с азбуката, която те са ни дали, народният поет е написал мъдрото си пожелание:
„С книжовността, таз сила нова,
съдбините си обнови.“
С книжовността. Не с меча, не с куршума, не с юмрука, не с дивата физическа сила, нито със слепия фанатизъм, не с покорната неграмотност, а с книжовността! И това не е ритмическо хрумване на поета, а отглас на вековната и дълбоката народна вяра в „книжовността, таз сила нова“, отглас на една толкова рядка и странна любов към знанието и просветата. Съвсем не искам да кажа, че у нас винаги е имало само ученолюбиви хора (вероятно те не са повече или по-малко, отколкото при всеки друг народ), но духът на ученолюбието е бил винаги най-уважаван гост. Ако тръгнем назад в историята, ние ще го срещнем още в самото начало, още при Климент и Наум, чуйте словото на Йоан Екзарх и толкова целомъдрената и чиста реч на Черноризец Храбър, минете през робството и вижте как един език буйно и стремглаво расте от Софроний Врачански до Вазов, вижте неподражаемата светлина на читалищата, болезнената привързаност към училището, особеното място на българския учител и огромната любознателност на българина към света, към познанието, към собственото преосмисляне на житейски факти и чужда мъдрост.
Всичко голямо, хубаво и красиво в нашата история е дошло „с книжовността, таз сила нова“.
И обратното – всички нещастия са тясно свързани с невежеството, глупостта, злобата и душевната нищета, които са прогонвали духа на книжовността или са го заменяли с някаква обидна злоупотреба с азбуката на Кирил и Методий.
Наистина от другата страна на историческия кантар стои с цялата си тежест невежеството, стоят духовните потомци на ония, които преди десет века са смятали Кирил и Методий за гръцки идеологически диверсанти и които наистина са предпочитали да се изразяват с езика на конете или кучетата, стои мракът на средновековния фанатизъм на покорството и преклонението, стои злата ирония на духовното еничарство и на така разпространеното в ново време интелектуално ибрикчийство. Опразненото място на мислителя винаги е било заемано от бича на изпълнителя.
Мисля си, че култът към знание и просвета, така разпространен в нашия народ, идва като естествена реакция и противопоставяне на жестоките злини, които ни е нанесло невежеството. Наистина нищо друго не е докарало повече злини на България, отколкото честите триумфи на отчайващото невежество, особено на ония, които гаврата на историята е посочила (или назначила) за водачи.
Конфликтът е по-стар от света. Това е конфликтът между светлина и мрак, между Бог и Дявол, между огън и вода, между сътворение и разрушение. Но в житието на нашия народ този конфликт винаги е бил много остър, непримирим. Равносметката, която днес можем да направим, не е съвсем розова. Не става въпрос само за това, че невежеството е въведено (както се казва) като официално оръжие и е поощрявано като най-драгоценно качество от съществуващата политическа система, а става въпрос за тази стихия на черни сили, която докара до отчаяние един Пенчо Славейков, за да моли Бога в Брунате да не остави костите му в „онази варварска страна“.
Хората, които прогониха Пенчо Славейков, не бяха съвременни партийци, а българи. Българи бяха тия, които изгониха Захари Стоянов, ония, които дори не си свалиха шапките при смъртта на Любен Каравелов, същите, които убиха Гео Милев, Христо Ясенов и Вапцаров. Българи бяха всички ония, които преследваха любовта към светлината, всички ония, опиянени от властта си нещастници, които мислеха и мислят, че с изгарянето на книги, забраняването на филми и пиеси, унищожаването на картини ще постигнат хармоничния мрак на собствената си стабилност.
Но кои са облаците в Кирило-Методиевския ден? Кои са черните ангели на невежеството? Кои са силите, които стоят на пътя на цял народ и създават неговата собствена драма?
Невежеството най-напред е самоотказването на човек да се учи, което е самоотказване на човек да разбира. Има си такъв вид хора с мънички мозъчета и с още по-мънички сърца, за които цялото познание се изчерпва със знаенето и повтарянето на съответното „Отче наш“ – преди и след ядене. Хора, които многообразието на света, седемте цвята на дъгата и ръста на пространството – плашат. Не зная доколко това е наследствено и доколко е придобито, но явно ние си имаме достатъчно от тях. И понеже тъкмо страхът от света и живота е основното чувство у тях, тези невежи граждани търсят закрила у други като тях – и така възниква голямото страшното общество на невежите, партията на невежите, обединени от някакво „Отче наш“. Отказът да се учиш е отказ да разбираш другите, е отказ да разбираш и себе си. Тези граждани нямат никакви сериозни проблеми освен един – как да продължат да бранят дуварите на своето невежество. И най-резултатната стратегия на тази отбрана е – като се заставят и другите да не учат, тоест като се поощри невежеството във всичките му форми.
Може би звучи прекалено парадоксално като кажа, че невежеството има също своите училища, има своите университети, своите институти и академии, чиято единствена цел е да култивира, развива и насърчава с всички средства невежеството. Те имат и своята култура, имат своите писатели, имат своите художници, имат своите режисьори и актьори. Използвайки силата на страхотния си съюз невежите си създават царство на неграмотността.
За разлика от първите турци, сломили Второто българско царство и просто избили цялата българска интелигенция на онова време, съвременните невежи работят по далече по-съвършена и резултатна система. Липсата на българска интелигенция през годините на робството доведе до невижданото развитие и създаване на огромния и мощен национален епос, който съхрани живото слово на кирило-методиевската азбука. Днес грешката на турците е избягната. Сеченето на глави не върши работа. Много по-съвременна е системата на онеграмотяването чрез същата азбука, чрез същите слова, чрез училища и учители.
Ако някогашните невежи са настоявали, че Земята е плоска и дъжд вали, докато Господ мие дъските на рая, днешните невежи се съобразяват с безспорното, те са в крак с науката и с техниката, но крилата на мисълта са добре подрязвани, за да не лети далече, за да не изневерява на закона на невежеството.
Винаги съм се питал защо у нас за разлика от целия нормален свят се полагат специални грижи за насърчаване на бездарието. Ако вие сте талантлив в коя да е област, има да минете през хиляди препятствия, за да намерите признание или утвърждаване, но ако вие сте явен или полуявен бездарник, тогава от всички страни се помага да развиете таланта на бездарието си, като обогатите творчеството на бездарниците с още едно произведение. Ако вие сте особено настойчив в невежеството си, вашата кариера е осигурена, вие можете да станете професор, театрален режисьор, писател, журналист, политик, всичко. Нека тези, които смятат, че преувеличавам, се огледат наоколо. Колко много техни познати са направили академична или друга кариера само чрез повтарянето на „Отче наш“ и чрез отказа да се учат, да разбират и да видят света „отвъд долната махала“.
Казват, че едно дете на петгодишна възраст задава средно осемстотин въпроса на ден. И това е може би най-позитивната черта у човека. Гражданите от стройните редици на невежеството не задават никакви въпроси. Те знаят всичко, те не се интересуват от нищо, те си имат теория на невежеството, която е закачила етикети навред. Етикетите са отговор, който трябва да бъде заучен. Вие просто запомняте тези отговори и всичко е съвсем просто. Теорията на невежеството ви е снабдила с всичко необходимо, за да ви спести мисленето.
Така вместо истинската литература на питащия, на търсещия, на терзания от съмнения и въпроси човек идва псевдолитературата – тази на отговора, който е лозунг. Вгледайте се в цялата ни днешна поезия, тя е просто многогласово повторение на едни и същи лозунги. Литературата на невежеството не разрешава никакви Хамлетовци. Тя дори не позволява милото съмнение на Иванчо Йотата.
И тази литература е написана със свещената азбука на Кирил и Методий.
Но все пак и в царството на невежеството има някакъв първичен, детски интерес (интерес на осемстотинте въпроса), който наивни и невинни глави задават. Как да се убие този интерес, как да се накарат тия млади граждани да не задават въпроси, а да гълтат готовите отговори. Разковничето се нарича полузнанието или полуинтелигентността. Колко пъти, вече не помня, съм слушал тези магистри на полузнанието, тези също съзнателно култивирани интелектуални позьори, чието съществуване само сгъстява мрака на общата неграмотност. Господи, нашият чудесен, обикновен неграмотен селянин от началото на века е просто светец със своето уважение към науката в сравнение с тези богато окичени със звания (но без призвания) всевъзможни културтрегери, които всичко могат да ви кажат, всичко да ви обяснят и за които няма тайна в света. Да, последното е много характерно – теорията на невежеството не разрешава съществуването на никакви тайни. Тайна – значи въпрос, значи интерес. Следователно – няма тайни, всичко е обяснено „издълбоко и изтънко“.
Ако светът на победилото невежество спира развитието на духовните сили на един народ, то какво тогава да кажем за пропастите, които то дълбае между един човек и друг човек, как то стимулира неразбирането на хората и оттам омразата, зложелателството, завистта, подлостта и други подобни добродетели. Ако разберете един човек, вие не можете да го мразите, независимо колко ви е приятен или неприятен... но омразата е задължителен атрибут на невежеството...
Тъжни мисли в един светъл ден. Защото въпросът не е за броя на студентите в университетите или за колко книги е написал тази седмица писателят Стефан Поптонев, нито колко зрители са видели постановката на „Арко Ирис“, нито колко пари са отпуснали на издателствата, а въпросът е за „книжовността, таз сила нова“.
Въпросът е за човешката необходимост да задава осемстотин въпроса на ден и да иска да знае всичко, и да пита, докато не го научи. Тази необходимост създаде цялата световна цивилизация и тя тласна ръцете на Кирил и Методий да напишат азбуката.
Защото и по тяхно време невежеството бе най-страшната напаст.
* Текст, излъчен по радио „Дойче веле“, 1974 и отпечатан за първи път в списание „Литературни Балкани“
Снимка: Георги Марков, © Архив БТА
