„Когато вечер пиша стихове, китарата ме гледа - жадна за топлия бяг на пръстите по опънатите струни. Тя иска пак да бъде в ръцете ми.“
(Петя Дубарова със своя баща, Къща-музей „Петя Дубарова“ )
♥ На Румяна (Импресия)
Когато пиша вечер стихове, над моите коси прелитат бели гларуси. Аз чувствувам как ме викат с криле, треперещи от болка и обида, че може би съвсем съм ги забравила. И светлите им слънчеви очи като малки кристалчета бяла морска сол потъмняват, препълнени с тъга. Те литват към морето да дирят своето синьо морско щастие.
Когато вечер пиша стихове, китарата ме гледа - жадна за топлия бяг на пръстите по опънатите струни. Тя иска пак да бъде в ръцете ми. Тя помни как момчета и момичета, запалени с червено електричество, я гледаха и бяха на върха на своето младо щастие. Тогава я опиха с топлината си. Ала сега е жадна. Струните, изопнати от нетърпение, охладнели, недокоснати, издават някаква присъда.
Когато вечер пиша стихове, аз чувам как два вятъра - два силни морски ястреба, се сбиват кой да бутне с гърди вратата ми. Но те ме съзират притихнала и няма над своята червена тетрадка. Ревност ги обхваща. И духват из листата й. Тя пърха като малка, до смърт уплашена птица. Но скоро те и двамата ме оставят. И плахо през комина си отиват, отнасяйки дъха си разтреперан. Литват между хората да гонят друго щастие.
Почакайте ме, гларуси. Та аз не съм забравила крилата ви, очите ви и тези сини приказки, с които ме омайвате. Да, вие преди малко тук ме викахте, а тръгнахте сами и аз не споделих солените ви крясъци, но вие тука останахте. И вашето присъствие напира от стиховете ми. О, тази вечер - цялата, аз бях с вас.
И вие, мои ветрове, ревнивци мили. Та как дори за миг помислихте, че не ви обичам. Да - цяла вечер бяхте с мен и гушехте ръцете си в гнездото на косите ми. Ах, как сте умърлушени. Мои мили, смешни! Е, хайде, усмихнете се! Аз идвам с вас - возете ме в своите въздушни царства. Издувайте роклята ми! О, нека тя заприлича на разтворен мак!
Почакайте - китарата!
Засмиват ми се струните. Но - виж! Та те са тъй различни от тези в стиховете ми. Не, може би са същите - смеха си струнен сипнали.
И моето червено щастие превръща се в парещ въглен - малък, истински и светъл - като едно стихотворение.
1976 г.
Снимка: Петя Дубарова със своя баща, Къща-музей „Петя Дубарова“ museumdubarova.com
