„Тази земна утроба безпогрешно знае стойността на всяко свое дете; и колкото по-възвишена е душата, която тя е създала, толкова по-трудно поръчение й възлага.“
Суровата бащина земя на критския Ираклион е последен пристан за скитащото писателско сърце на Казандзакис. На скромна плоча върху каменния му гроб са изписани неговите думи: „На нищо не се надявам. От нищо не се страхувам. Свободен съм.“ (Δεν ελπίζω τίποτα. Δε φοβούμαι τίποτα. Είμαι λέφτερος).
♥ Завръщането на блудния син
Когато един човек, след дълги години борба и странстване из чужбина, се завърне в отечеството си и стъпи на родните скали, и обгърне с един поглед познатия, изпълнен с безброй местни духове и детски спомени и младежки копнения околен пейзаж, изведнъж го облива студена пот.
Завръщането в бащината земя разтревожва сърцето ни; сякаш се завръщаме от непристойни авантюри из чужди забранени страни; изведнъж там далече в чужбина ни става тежко на сърцето. Какво търсим тук със свинете, и ядем жълъди, поглеждаме назад, там, откъдето сме тръгнали, и въздишаме, спомняме си за топлотата, за хубавия живот, за спокойствието, и се завръщаме, като блудния син, в майчините обятия. Това завръщане винаги предизвикваше в мен особена, скрита тръпка, като някакво предусещане на смъртта, сякаш се завръщах, след безброй безпътства и удари на живота, в отдавна жадуваната бащина земя. Сякаш някакви подземни тъмни сили, от които не можеш да се изплъзнеш, са ти възложили да изпълниш определено поръчение; и сега, когато се завръщаш, един строг глас се издига от огромните недра на твоята земя и те пита: „Изпълни ли това, което ти възложих? Дай сметка!“
Тази земна утроба безпогрешно знае стойността на всяко свое дете; и колкото по-възвишена е душата, която тя е създала, толкова по-трудно поръчение й възлага: да спаси себе си, или племето си, или света; от първото, от второто, от третото поръчение, което ти възлага, се определя степента на душата ти.
Естествено е, това нагорнище, по което трябва да поеме душата, всеки човек да го види изрязано най-дълбоко върху земята, където се е родил. Тази земя, която те е създала, се намира в таен досег и съгласие с твоята душа; както корените изпращат на дървото тайната заповед да цъфне и да върже плод, за да оправдаят насъщността си и да постигнат крайната си цел, така и бащината земя възлага трудни поръчения на душите, които е родила; сякаш земя и душа са от същото вещество и предприемат същия щурм; а душата е само крайната победа.
Да не се отричаш от младините си до дълбока старост, да се бориш през целия си живот да превърнеш в отрупано с плод дърво младежкото си разцъфване, този е, струва ми се, пътят на завършения човек.
Душата много добре си знае, макар и често пъти да се прави, че го забравя, че трябва да даде отчет пред бащината земя. Не казвам отечество, казвам бащината земя; бащината земя е нещо по-дълбоко, по-скромно и мълчаливо, направено от стрити прастари кости.
Това е Второто пришествие, земното, единственото, в което се претегля, в живите ти още недра, твоят живот; чуваш как строгият справедлив глас се издига от праотцовската земя и потръпваш. Какво ще възразиш? Прехапваш устни и казваш: „Ах, да можех да повторя живота си!“ Но вече е късно, веднъж завинаги в цялата вечност ни се отдава тази възможност, никога вече!
А и детските спомени дори, които непрекъснато изскачат, усилват болката; една дебела кора е обвила душата ни, която все отлага равносметката, и я е сковала в гърбици и бръчки, и унизителни привички. Тя, която е жадувала, в буйния плам на младостта, да завладее света и не се е побирала в сияйната си юношеска снага, сега, в един ъгъл на сбръчканото, спечено тяло, зъзне. Напразно я придумват старите и новите мъдрости да се подчини с примирение и търпение на закона на неизбежността; по същия начин, казват й те, като я утешават малодушно, по същия начин се хвърлят стремително, побеждават, биват победени и се провалят и растенията, и животните, и боговете. Но една твърда душа не приема такива утешения; как да ги приеме? Та нали тъкмо затова се е родила - за да обяви война на този закон на неизбежността.
Съдбовно е завръщането в бащината земя. Разпуква се удобната позорна кора, отваря се капакът, вампирясват и изскачат в съзнанието ни всички някогашни възможни наши собствени аз, които сме убили, всички най-добри наши аз, каквито сме могли да станем, но не сме станали, от мързел, от злощастие, от малодушие.
Фрагмент от: „Рапорт пред Ел Греко“, Никос Казандзакис, изд. Ентусиаст
Снимка: ekathimerini.com