„Оня, който се роди от моя първи смях, премина живота с усмивка на уста, гледайки на всичко с весел поглед и ведра душа. Той се смееше и над знанието, и над невежеството, защото знанието има предел, а невежеството е безпределно.“

Трима из една душа…

Трима из една душа поехме ние още от първия миг след моето раждане пътя на живота. Когато за първи път съм се засмял в майчините скути, от тоя смях съм се родил аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути сянка на грижа е легнала на челото ми, от тая грижа съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути съм заплакал, от тоя плач съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота.

Пътищата ни бяха различни.

Оня, който се роди в първия ми плач, прекара живота си в сълзи. Само беди и неволи срещна той в света. Всичко му изглеждаше мрачно, небето за него бе винаги покрито с облаци, земята – оросена от сълзи. Той съчувствуваше на всяка мъка, болеше го всяка неволя, страдаше с всяко нещастие. Той плака над чужди неуспехи и ля сълзи над чужди гробове.

Оня, който се роди от моята първа грижа, премина живота под бремето на тежки грижи и грохна под тях. Той ту се тревожеше за правилния ход на слънцето, ту го измъчваше мисълта, защо земята не се върти в обратна посока, защо реките са криви, моретата – дълбоки, планините – високи? С дълбоки бръчки на чело той се спираше пред всяко явление и отдаваше всичките си сили за неговото решение, задълбочаваше се във всеки проблем, изправяше се срещу всяка трудност И така вървеше в живота, превивайки се под бремето на грижите.

Оня, който се роди от моя първи смях, премина живота с усмивка на уста, гледайки на всичко с весел поглед и ведра душа. Той се смееше и над недостатъци, и над добродетели, защото често добродетелта е много по-голяма слабост, отколкото всеки друг недостатък. Той се смееше и над високопоставения, и над унизения, защото високопоставеният често е по-низш духом, отколкото оня, когото гледа отвисоко. Той се смееше и над глупостта, и над мъдростта, защото мъдростта много пъти е сбор от човешки глупости. Той се смееше и над лъжата, и над истината, защото много пъти за хората истината е по-тежка от лъжата. Той се смееше и над правдата, и над заблуждението, защото правдата е често по-нетрайна от заблуждението. Той се смееше и над любовта, и над омразата, защото любовта често е по-егоистична от омразата. Той се смееше и над скръбта и радостта, тъй като скръбта често бива престорена, а радостта – много рядко. Той се смееше е над щастието, и над нещастието, защото щастието е винаги измамно, а нещастието – никога. Той се смееше и над свободата, и над тиранията, защото свободата е често само гола фраза, а тиранията винаги е действителност. Той се смееше и над знанието, и над невежеството, защото знанието има предел, а невежеството е безпределно. Той се смееше над всекиго, над всичко, смееше се, смееше се, смееше се …

А когато изтекоха пълни шест десетилетия (това било, казват, средната продължителност на човешкия живот), срещнаха се тогава тримата пътници, събраха се пак в същата душа, от която бяха поели в живота, и си дадоха равносметка за онова, което бяха видели по света през своя дълъг път.

Пръв заговори оня, който бе носил грижите на целия свят:

– Изморих ума си и изтощих душата си от мъка по хорските неволи.

– Освободи ли поне хората от тях, та да им стане по-леко?

– Не, защото грижата е неразделен спътник на човека. Тя е предпоставка за човешкия напредък. Убедих се, че е истински грях спрямо човечеството да му се отнеме грижата.

– А опозна ли поне живота през своя дълъг път?

– Не, не можах глава да вдигна от грижи.

След него думата взе оня, който цял живот бе проливал сълзи:

– Очите ми изтекоха от плач и душата ми се превърна в пустиня от скръб по човешките страдания!

– И можа ли поне да изкупиш човешките мъки?

– Не, страданието си остана между хората, защото, казват, животът е страдание и без страдание няма живот.

– А опозна ли поне тоя живот?

– Не, сълзите замъглиха очите ми и аз не можах нито да видя, нито да разбера нещо.

Взе думата и третият, който цял живот се бе смял:

– Устата ме заболяха от смях – толкова смешно има сред хората и в живота им. Колкото повече опознавах живота, колкото по-отблизо опознавах хората, толкова повече се смеех. Дори и сега, на стари години, когато се обръщам назад, умирам си от смях.

На този, третия, които, смеейки се в живота и над живота, извървя своя жизнен път, на него възлагам аз да напише страниците на тая моя юбилейна книга, защото единствен той е видял живота.

Из авторския предговор на „Автобиография“, Бранислав Нушич, изд. „Народна култура“, 1974
Снимка: biografija.org