„Американците гледат тези целувки от шейсет години, а ние какво гледахме?… Есенна сеитба, дълбока оран, първенци във въгледобива!…“
♥ Американска целувка
Нещо неизмазано има в този наш живот, нещо недостроено, недобоядисано, недоциклено.
И все не го завършваме, докато сме живи.
Така си живеем – със стълби, дето никога нямат перила.
Паскал обаче е решил да сложи край на това положение.
Прасето е заклано, кървавицата е направена, снегът продължава да се сипе над селцето, утре е Нова година.
Започва ново хилядолетие.
Паскал казва на жена си:
– Целуни ме!…
Жената се вцепенява. До преди десет минути нищо му нямаше.
– Недей да ме гледаш по този начин – казва й Паскал, – ами ме целуни!…
– Паскале! – казва тя изтръпнала. – Посред бял ден?!?!
– А бе, ти ще целуваш ли, или няма да целуваш! – ядосва се Паскал. – Защо за всяко нещо трябва да ти казвам по сто пъти!…
Жената въздъхва и го целува.
Сега пък въздъхва Паскал.
– И да се целунем като хората не можем! – казва той. – Ти нали гледаш всяка вечер по телевизията как се целуват американците?… Разгърната работа!… Разработена!… Едното приближаване на устните само трае трийсет секунди!… Бавно, полека, едва-едва, приближават се, като че ли се скачват космически кораби!… Срещат се, съвсееем малко се докосват… И тъй нататък!… Да не ти говоря за останалото!…
Жена му го гледа и се чуди какво точно му е станало. И дали ще закачи отново.
– А ти като че ли ще ме ядеш! – продължава Паскал. – И какво стискаш тези очи, няма да ти бия инжекция!…
– Паскале! – плахо казва жена му. – Да потърсим лекар…
– Нищо ми няма! – казва й Паскал. – Нормален съм! Ако е нормален този живот, дето и да се целунеш като хората не можеш!…
Жена му поглежда към вратата и започва съвсем бавно, незабележимо да се премества към нея.
– Обаче и ти не си виновна! – обективно казва Паскал. – Откъде да се научиш? Американците гледат тези целувки от шейсет години, а ние какво гледахме?…
Жена му вече е изминала половината път до вратата.
– Есенна сеитба, дълбока оран, първенци във въгледобива!… Единствените по-свестни целувки бяха между Брежнев и Тодор Живков!… Обаче Брежнев идваше рядко!… А и те бяха братски, къде е американската целувка, къде са те!… Не може и сравнение да става!… Я ела сега, да опитаме пак!…
Жена му се заковава на място.
– Ела де! – нарежда й строго Паскал. – Целувай!…
Жената покорно отива до него, затваря очи и протяга устни.
– Бавно… бавно… не бързай… за къде бързаш… влака ли ще гониш? – наставлява я Паскал. – Бавно ти казвам!… И не стискай тези очи, отвори ги…
Жената отваря очи, но погледът й е такъв, че Паскал бърза да й нареди:
– Я по-добре ги затвори… Така… Още по-бавно…
Миг преди устните на двамата да се срещнат, отвън се чуват виковете на Миро.
– Паскале!… Паскале!…
– Дотук добре! – казва Паскал. – Като се върна, ще продължим!…
Излиза и оставя жена си да се чуди да бяга ли, или да стои.
(Братските целувки между Тодор Живков и Леонид Брежнев, запечатани от фотографа Георги Панамски, Панамеца)
(Братските целувки между Тодор Живков и Леонид Брежнев, запечатани от фотографа Георги Панамски, Панамеца)
От: „Вавилонска хроника“, Станислав Стратиев, ИК „Жанет-45“
* Снимка на Станислав Стратиев, stanislavstratiev.org
* Братските целувки между Тодор Живков и Леонид Брежнев, запечатани от фотографа Георги Панамски, Панамеца (род. 1934 г.)
