„Спазми от Отечеството“, „България“ и „Демокрация“ ~ три стихотворения на Иван Динков, които препрочитаме днес. Защото „безумство е да нямаш памет!“, както пише големият наш поет.

Животът няма синоним 
(Думи на литературния критик Никола ИВАНОВ)

„Иван Динков (1932 ~ 2005) е един от най-големите български поети на ХХ век. Това го изричам без каквото и да е преувеличение и притеснение, защото имам предостатъчно литературно-критически и литературно-аналитични аргументи за подобно твърдение. Той ходеше по земята, но стъпваше внимателно, сякаш да не нарани някой мъртъв, защото  казваше, че „мъртвите са по-дейни от живите“. В моменти на неодобрение, несъгласие и гняв от недостойното поведение на някои творци през годините, той бе записал, че мъртвите поети са под земята, а живите – още по-дълбоко. Негова е мисълта, че камъкът е общият ни прадядо, както и че кръвта няма предговор, че „животът няма синоним“ и че всички сме пепел от Освиенцим. С тези мисли той ни напомняше, че всички сме смъртни и временно на тая земя, затова трябва да потискаме злото в себе си и да дадем широко път на Доброто… Неговото Слово защитава абсолютната човешка неприкосновеност и свобода, индивидуалния ни суверенитет. Помага ни да съхраним личната си територия, да я опазим от контрола на властта и вмешателството на другите, да я превърнем в крепост на собствената си съдба. Несъмнено този велик поет и писател е единен и неделим през целия си творчески път. Защото книгите му могат да се обобщят с поантата на стихотворението „Патент“:

           Който гризе решетката,

           той остава жив.

Или пък с последния стих от „Победа“:

           Никоя победа не връща мъртвите!

...

Спазми от Отечеството
(фрагмент)

Българските пропасти са пълни
с химни, знамена и гербове;
а отгоре - три десена мълнии:
тъмни, траурни и черни.
И живее малкият народ
с възгледи колониални:

да ограби чуждия имот
или поне малко бали.
Вол нарува в гърло на хамбар,
бивол дръгне празна воденица,
той е само в чуждото жътвар, 
той е вечно в чуждата пшеница.
Българските пропасти са пълни
с химни, знамена и гербове;
а отгоре - три десена мълнии:
тъмни, траурни и черни.

1999 г.

...

БЪЛГАРИЯ

Мърсуваха и те мърсиха
и феодали в черни ризници,
и фабриканти в черен фрак.
Един ли път до кръв те биха
и с брадвата пред твойте листници,
и с камъка пред твоя праг!
Но ти на всичко издържа
и между саби възмъжа!

Безсмъртнице, честита слава!
След толкова освобождения,
пред свободата не лъжи!
Бъди добра: като държава,
на бъдещите поколения
за миналите разкажи -
да знаят как с гора вървя
през собствените си нивя.

Безумство е да нямаш памет!
В клисурите колиби сламени
напомнят още за беди.
Не се оставяй да те мамят.
Помни: от лобните си камъни
ти къщата си изгради!
Такъв е твоят вечен път:
главата си да пазиш с гръд!

...

ДЕМОКРАЦИЯ

Дяволи,
ангели -
              хора са хората.
Мярка са -
                  мерят им на глава
.
Толкова тъкани -
                             кървави,
                                            морави.
Толкова канава.
Толкова мебели. Въглища - толкова.
Толкова печки „Балкан“;
пармени ябълки, парени моркови,
конски консерви,
хрян.
Мярка са.
                Мерят им!
                                  Гледам ги - весели.
Спират пред всеки рафт.
Искат си своето -
                              меляно,
                                            месено.
Няма ли - хапят от гняв:
мръщят се,
зъбят се,
тропат пред празното,
сякаш трамбоват шосе.
После си тръгват - чакат ги празници
с дъх на изпрано жарсе.
Вечер е.
             Цялата свети от себе си.
Тихо.
Без ехо.
Без ек.
Тъжните облаци мислят над ребуси
от деветнайстия век.

Хората нищо не виждат:
                                          чантести,
мрежести - мъст в мас;
без да са Дантевци, нито Дантесовци,
имат обществен анфас.
Как да изхъркам:
                            „Хей, ангели-дяволи,
дайте живота си
-
                              да реша
идва ли времето за изчисляване
не на глава -
                      на душа!“

* Стихове на Иван ДИНКОВ 
Снимка: bnr.bg