„Спазми от Отечеството“, „България“ и „Демокрация“ ~ три стихотворения на Иван Динков, които препрочитаме днес. Защото „безумство е да нямаш памет!“, както пише големият наш поет.
♥ Животът няма синоним
(Думи на литературния критик Никола ИВАНОВ)
„Иван Динков (1932 ~ 2005) е един от най-големите български поети на ХХ век. Това го изричам без каквото и да е преувеличение и притеснение, защото имам предостатъчно литературно-критически и литературно-аналитични аргументи за подобно твърдение. Той ходеше по земята, но стъпваше внимателно, сякаш да не нарани някой мъртъв, защото казваше, че „мъртвите са по-дейни от живите“. В моменти на неодобрение, несъгласие и гняв от недостойното поведение на някои творци през годините, той бе записал, че мъртвите поети са под земята, а живите – още по-дълбоко. Негова е мисълта, че камъкът е общият ни прадядо, както и че кръвта няма предговор, че „животът няма синоним“ и че всички сме пепел от Освиенцим. С тези мисли той ни напомняше, че всички сме смъртни и временно на тая земя, затова трябва да потискаме злото в себе си и да дадем широко път на Доброто… Неговото Слово защитава абсолютната човешка неприкосновеност и свобода, индивидуалния ни суверенитет. Помага ни да съхраним личната си територия, да я опазим от контрола на властта и вмешателството на другите, да я превърнем в крепост на собствената си съдба. Несъмнено този велик поет и писател е единен и неделим през целия си творчески път. Защото книгите му могат да се обобщят с поантата на стихотворението „Патент“:
Който гризе решетката,
той остава жив.
Или пък с последния стих от „Победа“:
Никоя победа не връща мъртвите!“
...
♥ Спазми от Отечеството
(фрагмент)
Българските пропасти са пълни
с химни, знамена и гербове;
а отгоре - три десена мълнии:
тъмни, траурни и черни.
И живее малкият народ
с възгледи колониални:
да ограби чуждия имот
или поне малко бали.
Вол нарува в гърло на хамбар,
бивол дръгне празна воденица,
той е само в чуждото жътвар,
той е вечно в чуждата пшеница.
Българските пропасти са пълни
с химни, знамена и гербове;
а отгоре - три десена мълнии:
тъмни, траурни и черни.
1999 г.
...
♥ БЪЛГАРИЯ
Мърсуваха и те мърсиха
и феодали в черни ризници,
и фабриканти в черен фрак.
Един ли път до кръв те биха
и с брадвата пред твойте листници,
и с камъка пред твоя праг!
Но ти на всичко издържа
и между саби възмъжа!
Безсмъртнице, честита слава!
След толкова освобождения,
пред свободата не лъжи!
Бъди добра: като държава,
на бъдещите поколения
за миналите разкажи -
да знаят как с гора вървя
през собствените си нивя.
Безумство е да нямаш памет!
В клисурите колиби сламени
напомнят още за беди.
Не се оставяй да те мамят.
Помни: от лобните си камъни
ти къщата си изгради!
Такъв е твоят вечен път:
главата си да пазиш с гръд!
...
♥ ДЕМОКРАЦИЯ
Дяволи,
ангели -
хора са хората.
Мярка са -
мерят им на глава.
Толкова тъкани -
кървави,
морави.
Толкова канава.
Толкова мебели. Въглища - толкова.
Толкова печки „Балкан“;
пармени ябълки, парени моркови,
конски консерви,
хрян.
Мярка са.
Мерят им!
Гледам ги - весели.
Спират пред всеки рафт.
Искат си своето -
меляно,
месено.
Няма ли - хапят от гняв:
мръщят се,
зъбят се,
тропат пред празното,
сякаш трамбоват шосе.
После си тръгват - чакат ги празници
с дъх на изпрано жарсе.
Вечер е.
Цялата свети от себе си.
Тихо.
Без ехо.
Без ек.
Тъжните облаци мислят над ребуси
от деветнайстия век.
Хората нищо не виждат:
чантести,
мрежести - мъст в мас;
без да са Дантевци, нито Дантесовци,
имат обществен анфас.
Как да изхъркам:
„Хей, ангели-дяволи,
дайте живота си -
да реша
идва ли времето за изчисляване
не на глава -
на душа!“
* Стихове на Иван ДИНКОВ
Снимка: bnr.bg
