„Юнските утра, юлското пладне, августовските нощи бяха отминали, свършили се бяха, отлетели бяха завинаги, само чувството за тях се беше запечатало в ума му.“
(Jean François Millet (1814-1875), Dandelions, 1867)
♥ Краят на лятото
Той погледна от високия прозорец към околността, където щурците бяха разпръснати като сушени смокини по коритата на потоците, към небето, където птиците скоро, щяха да свърнат на юг, съпровождани от крясъка на есенния гмурец, небето, в което дърветата скоро щяха да се извисят като грамадни запалени факли на фона на стоманените облаци. Оттатък в полята той надушваше как тиквите зреят и мамят към себе си ножа да изреже в тях триъгълното око на фенера, за да пламнат вътре пърлещите свещи. Първите димни воали вече се раздипляха от някои комини, а търкането на желязо о желязо подсказваше, че в някои мазета потичат черните реки на въглищата и се трупат във високи черни купчини.
Но вече беше късно и ставаше още по-късно.
Изправен горе, във високия купол над града, Дъглас вдигна ръка.
– Хайде – събличайте се!
Почака малко. Вятърът духна и изстуди стъклото на прозореца.
– Мийте зъбите!
Отново почака.
– А сега – нареди той накрая, – бързо гасете лампите!
Дъглас премигна. И сънливият град изгаси своите лампи там и оттатък, а часовникът на съда отмери първо десет, после и половина, сетне единайсет и накрая сънената полунощ.
– Бързо последните светлини – ей там и – отвъд…
Той легна в своето легло, край него градът спеше, дерето беше тъмно, езерото се плискаше тихо по бреговете и всички – близките му, приятелите, старците и младежите, всички те спяха и в тази, и в онази улица, спяха и в този дом, и в отсамния, или почиваха в далечните църковни гробища.
Дъглас затвори очи.
Юнските утра, юлското пладне, августовските нощи бяха отминали, свършили се бяха, отлетели бяха завинаги, само чувството за тях се беше запечатало в ума му. Сега пред него се задаваше цяла една есен, една бяла зима, една хладна и зеленееща пролет, в които да си припомня и да си прави равносметка за изминалото лято. А и да е забравил нещо, нали в мазето беше виното от глухарчета, отбелязано с ясни цифри за всеки един от преживените дни. Ще слиза долу често и ще се взира право в слънцето дотогава, докато усети, че го заслепява, сетне ще затваря очи, ще оглежда прогорените места, мимолетните белези, които танцуват по сгорещените клепачи; ще реди, ще пренарежда всяко пламъче и всяко отражение, докато рисунъкът се прояви ярък и чист…
Както си мислеше, той заспа.
И докато спеше, сложи край на лято хилядо деветстотин двадесет и осмо!
Из: „Вино от глухарчета“, Рей Бредбъри, превод Жени Божилова, изд. Народна младеж, 1979 г.
Картина: Jean François Millet (1814-1875), Dandelions, 1867
