Българското нещастие е в леснотията. Без зор прокопсия няма ♥ Вера МУТАФЧИЕВА

Избрани фрагменти от интервюто на Митко Новков с акад. Вера Мутафчиева, доктор на историческите науки, учен, писател, необятен дух, красив ум. Октомври 2008 г.

Българите

Да видим кога българите най-после ще се уплашат от себе си. Защото нашето нещастие все иде отвън. Саморефлексия нямаме. И наистина е виновно турското робство. Така са ни оставили да правим каквото си искаме! Няма го тук момента на дисциплината. Аз, като бивш марксист, пък и сега донякъде такъв, съм била много възхитена, че в България не е имало феодализъм. Уви! Защото тогава хората са се учили на ум и разум, на спестовност, на труд, на уважение, на страх. На дисциплина. Тук това го няма. Тук ти си дете на природата и толкоз. Самозадоволяващо се стопанство - това сме ние. Тодор Живков затова ще остане незабравим, защото успя да влезе в стереотипа на българското национално съзнание.

Българинът гледа да му е сгодно. Слава богу, че сме малко! Защото представяте ли си, ако имаше не 8 милиона, а 80 милиона българи? Щяхме да взривим планетата. И ще ставаме все по-малко. Защото българинът, като излезе от България, той веднага забравя, че е българин. И навсякъде, където отидат, идеално се вписват и не щат да чуят за България. На мен много ми е смешно: в нашите посолства има специални аташета да агитират българите за репатриране. Ние нали всичко тук решаваме, като увеличаваме администрацията. Щом някъде нещо куца, викаме: „О-о-о, сега ще направим комисия, комитет!“, държавни чиновници назначаваме, неуволняеми. Акъл - море... Но не сме чак толкова за окайване, не. Първо, българинът е такъв живуч, той от всяко положение ще изплува. Никак не се боя за българина - ни тукашния, ни задграничния. Ние знаем как се минава между капките. Както вие казвате - да мушморочим. Имаме го това. И след като сме сведени дотам да мушморочим, така да бъде! Е, какво сега, няма като Раймонда Диен да легнем на релсите, пардон! Това е тя, стратегията на малките нации.

Историята върши работа. Някои трафарети от историческото развитие работят и до днес. Например да си евреин. Това са хора с много дълбока история, със способност да се справят с всякакви нови ситуации. Като помислите какво е висяло над главите на евреите през вековете - от Израел към Египет, от Египет към Магреба, от Магреба към Испания, след това обратно - от Испания към Магреба, от Магреба към Египет, от Египет към Близкия изток - всичко това е въпрос на придобиван опит. Приспособяване към различни ситуации. А ние какво? Ние като сме клекнали тука и понеже земята мека, и понеже топло - къде ги нашите мореплаватели, търговци? Толкова ни е било сгодно, че е нямало нужда да ходим никъде. Затова историята е важна: трябва да убеди хората, че без зор не става. И в това, което сега пиша, дано успея да обясня, че нашето нещастие е в леснотията. Без зор прокопсия няма. И като сме си избрали да нямаме зор, няма да имаме и прокопсия. Искаме да ни е сигурно, да не нагазваме Черно море, щото ще си намокрим чорапете, дето викаше баба ми. И май такива ще си останем, защото това с леснотията ни било е прекалено дълго.

Вярата

Внучката ми, като разбра, че ще давам интервю, веднага ми направи едно импровизирано в кухнята. И ме пита: „Ти в какво вярваш?“. Аз се замислих дълбоко. Замислих се и накрая викам: „Знаеш ли в какво вярвам? Вярвам в професионализма.“ Професионалите теглят света. Те генерират. И сега на нашето време кое му е хубавото всъщност? Защото много неща са му лоши. Това, че позволява на хората да се професионализират. Трудности, естествено, спънки, мафия, всичко, както си знаем. Обаче не могат вече да спрат активния човек. Във всичките български народни приказки се казва, че царят ще даде дъщеря си на мъж със занаят - дали ще е ковач, дали плетач на кошници, дали кожар, на него царят ще даде царството. Докато нашите управници са хора без занаят. Тука е проблемът. Тук е тъжното, че разчитат на политиката да храни тях, децата им, жените им, любовниците им, всичките им роднини. Но занаят те нямат. Ние станахме държава на забавленията.

* Из интервю на Митко Новков, в. „Сега“, 11.10.2008 г. 
Източник и снимка: veramutafchieva.net

38443 Преглеждания