Пътят на писателя

Авторът на „Поручик Бенц”, „Осъдени души” и „Тютюн” в статия, публикувана за първи път във в. „Работническо дело”, брой 194, 1946 г. (споделяме със съкращения)

Има няколко основни въпроса, към които писателят трябва да вземе искрено и ясно отношение, ако иска да бъде творчески силен и художествено убедителен. Без честно отношение към тях, дори когато е надарен, той се превръща в съмнителен идол, неспособен да почувства болката и страданието на света, или в жалък страхливец, недостоен за таланта, с който природата го е надарила. Едни от тия писатели виждат само мъртвата красота на природата и единичния човек, без да се интересуват от обществото. Те ни забавляват, понякога възхищават, но  не сгряват сърцата ни. Други лъжат безчестно и талантливо, оправдавайки привилегиите на малцинството, което владее богатствата. Трети постигат чудеса от еквилибристика между новото и старото, застраховайки се умело и в двете посоки, в които могат да се развият събитията. И най-сетне има една бездарна тълпа от нищожества, които крещят до втръсване за своя индивидуализъм и които виждат само себе си, защото нямат нито интелектуалната, нито чувствена сила да разберат света. 

Кои са тези въпроси, към които честният писател трябва да вземе ясно и смело отношение?

Писателят е същество, което вижда с ума и сърцето си, за да отрази света в огледалото на своята творческа самобитност. Умът му дава верните контури на света, а сърцето ги изпълва с багри. Но за да вижда вярно, за да казва истината и да вълнува, а не само да забавлява, той трябва да обладава колективния опит на човешката мисъл, натрупан през вековете. Той ще се запознае основно с  природните науки, които ще го насочат към диалектиката и към върховете, които тя достига при Хегел, Маркс и Ленин. Така той ще се освободи от страха пред отмъстителния християнски бог, от заблудите на философията и легендите на историята. Така светът ще престане да му се струва отчайващ куп от атоми, всред които вилнее случаят, или въплъщение на абсурдно духовно начало, което никой не е почувствал сериозно, а още по-малко – доказал. Тогава мисълта му ще стане смела и ясна, а сърцето  му ще се изпълни с великата човешка гордост на Максим Горки. Тогава той ще види величествената панорама на материалното битие и закономерностите, които движат развитието му, ще разбере пътя на човечеството, ще почувства по-дълбоко и ще отрази по-реално красотата на природата, силата на любовта и драматичните гърчове на  отделния човек в обществото. 

Писателят ще отхвърли догмите на онова изкуство, което живее само за себе си и превръща човека в болезнен мечтател и самодоволен естет. Той ще вземе героите си от всекидневната социална драма на цялото човечество, ще посочва безмилостно-трагичната истина, грозотата и лицемерието на стария свят и красотата на новия. Той ще вълнува и тревожи, а няма да успокоява и забавлява. Той ще остави чара на  измислиците, романтиката на необикновеното и анализа на болезнената красота за посредствените занаятчии и професионалните фокусници на стила. Ако писателят е издигнат човек, той трябва да бъде преди всичко социален и нравствен човек, а после естет и магьосник на словото. 

И най-сетне, писателят е човек и на действието. Никаква идея и никакво възвишено чувство нямат нравствена стойност, ако оня, който ги носи, не е готов да пожертва нещо от себе си за тях. Каква цена има съчувствието ви към някого, ако не направите нищо да му помогнете? 

* Димитър Димов - портрет; Институт за литература при БАН, lit.libsofia.bg