„Може би просто сме сами, без цел, обречени да се лутаме в една безразлична Вселена, лишени от надежда за спасение, и не ни очаква нищо друго освен мизерия, смърт и празната действителност на вечното нищо?“
(Woody Allen in Stardust Memories, 1980)
Записки на пресития човек
(След последователен прочит на Достоевски и на списание „Тънка талия“ в самолета)
Аз съм дебел. Отвратително дебел. Най-дебелото човешко същество, което познавам. По тялото ми няма нищо друго освен излишни килограми. Пръстите ми са като кебапчета. Китките – като топузи. Дори очите ми са тлъсти. (представяте ли си – тлъсти очи?) Натрупал съм стотици килограми над нормата. Меса висят по мен като по топяща се на слънце близалка. Който ме види, не може да повярва, че е възможно човек да има такава коремна обиколка. Аз съм си шишко, в това няма съмнение. Добре де, ще попита читателят, какво му е доброто или лошото ако приличаш на планета? Не искам да се правя на умник, нито да използвам парадокси, но ще отговоря, че сама по себе си тлъстината е над буржоазния морал. Тя си е тлъстина и толкоз. Да речеш, че има някаква стойност или е чиста проба зло, значи да гледаш несериозно на нея. Пълен абсурд! Защото какво е всъщност тлъстината, ако не натрупване на килограми? А какво са килограмите? Просто сбор от клетки. Може ли една клетка да е морална? Побира ли се тя в понятията за добро и зло? Кой знае, та те са толкова малки. Не, братко, не се опитвай да делиш тлъстината на добра и на лоша. Трябва да се научим да не класифицираме дебелите: виж го този каква първокачествена сланинка е натрупал, а погледни онзи нещастник – едва диша от лойта.
Да вземем за пример К. Този човек така се бе оял, че не можеше да мине през обикновена врата без помощта на лост. Преди да се премести от една стая в друга, К. сваляше всичките си дрехи и едва тогава се промушваше с големи усилия през касата. По стечение на обстоятелствата знам на какви обиди е бил подложен от хулиганчетата по улиците. Какво ли не са подвиквали зад гърба му: „Ей, прасчо!“, „Накъде бе, слон?“ А как ли го е заболяло, когато на Свети Архангел Михаил пред отбрано общество губернаторът на провинцията се обърна към него с „Какво искаш бе, пача такава?“.
Един ден на К. му дойде до гуша и реши да мине на диета. Да, лишаваше се човекът! Най-напред отказа сладкишите. После и хляба, алкохола, белтъчините, сосовете. С една дума, К. спря да яде всичко, което пречи на човек да си завърже връзките на обувките. Постепенно започна да слабее. Плътта падаше на вълни, на вълни от ръцете и краката му. От гладко заоблените му форми не остана нищичко и ето ти го пред хората – в нормален вид. Да, да, дори може да се каже, че бе привлекателен. Изглеждаше най-щастливият човек на света. Казвам „изглеждаше“, защото осемнайсет години по-късно, когато бе на крачка от смъртта и треска тресеше изпитото му тяло, той извикал: „Сланинките ми! Искам си обратно тлъстините! Моля ви! Не мога без тях! Къде са ми килограмите? Ама че глупак съм бил – да се разделя с тях! Кой дявол ме накара?“ Мисля, че поуката от тази история е пределно ясна.
В този миг читателят сигурно се пита: „Добре де, дундьо, като си толкова дебел, защо не постъпиш на работа в някой цирк?“ Признавам си, и то не без смущение: защото не мога да изляза от дома. Не мога да изляза, защото не влизам в панталоните си. Краката ми са прекалено дебели и не се вмъкват в крачолите. Те са живо доказателство за погълнатото огромно количество телешки кюфтета – повече, отколкото ще преброите на цялото Второ авеню. Трябва да има към дванайсет хиляди сандвича на всеки крак. И то от двойните. Едно е сигурно обаче: ако тлъстините ми можеха да говорят, щяха да разкажат за невероятната самота на един мъж и да дадат няколко напътствия, как се правят хартиени платноходки. Всяко мое излишно килце иска да бъде чуто. Моите сланинки не са обикновени. Видели са какво ли не. Само прасците ми са натрупали опит за цял един живот. Тлъстините ми не са щастливи, но поне са истински. Нито едно грамче от тях не е фалшиво. Няма нищо по-лошо от изкуствените мазнини, макар да не знам дали още ги има по магазините.
Но нека ви разкажа как станах дебел. Защото не съм такъв по рождение. Църквата ме докара до това положение. Едно време бях слаб, слаб, та чак приличах на вейка. Толкова слаб бях, че само човек с объркани понятия можеше да ме нарече шишко. Така я карах до деня – мисля, че беше на двайсетия ми рожден ден, – когато с чичо ми влязохме в изискан ресторант да се почерпим с чай и бисквити. Най-неочаквано той ме попита:
– Вярваш ли в Бога? И ако вярваш, колко според теб тежи Той?
След тези думи той дръпна от скъпата си пура и с обичайната си самоувереност, плод на дългогодишни тренировки, така жестоко се закашля, че за малко не започна да храчи кръв.
– Не вярвам в Бог – рекох. – Ако Той съществуваше, защо тогава има бедни и плешиви? Защо едни хора живеят и си свиркат въпреки хилядите смъртни врагове около тях, а други със седмици не могат да се отърват от мигрена? Защо дните ни са преброени, а не описани? Отговори ми, чичо! Или си шокиран?
Знаех, че няма да ми се разсърди, защото нищо не можеше да го шокира. Беше видял с очите си как турци изнасилват майката на учителя му по шах, и дори това щяло да му се стори забавно, ако не било продължило толкова дълго.
– Скъпи ми племеннико – отвърна той, – има Бог, каквото и да си мислиш, и Той е навсякъде. Да! Навсякъде!
– Навсякъде ли? Но, чичо, как можеш да кажеш такова нещо, когато самият ти със сигурност не знаеш дали съществуваме? Вярно, ето сега докосвам брадавицата ти, но не е ли възможно това да е илюзия? Ами ако целият ни живот е една илюзия? Не може да не си чувал за онези източни светци, които са убедени, че нищо не съществува извън тяхното съзнание освен може би бар „Омар“ и Централната гара. Може би просто сме сами, без цел, обречени да се лутаме в една безразлична Вселена, лишени от надежда за спасение, и не ни очаква нищо друго освен мизерия, смърт и празната действителност на вечното нищо?
Усетих, че думите ми много го впечатлиха, защото ето какво ми каза:
– Чудиш се защо вече не те канят на гости! Бога ми, момче, ти си патологичен случай!
После ме нарече нихилист и започна да ме поучава, както само оглупелите старци умеят:
– Бог невинаги е там, където Го търсиш, но уверявам те, племеннико драги, че Той е навсякъде. В тези бисквити например.
С тези думи той стана и си тръгна, оставяйки ми благословията си и сметката, която приличаше на разходен лист на самолетоносач.
Прибрах се у дома, разсъждавайки над онова, което искаше да ми каже с простичкото заявление: „Той е навсякъде. В тези бисквити например“.
Обзе ме необичайна сънливост и легнах да подремна. Докато спях, сънувах нещо, което изцяло промени живота ми. Вървя си из полето и изведнъж усещам остър глад. Все едно че не съм ял от дни. Стигам до един ресторант и влизам. Поръчвам си двоен сандвич с кюфте и отделна порция пържени картофи. Сервитьорката, която много прилича на моята хазайка (абсолютно безлично женище, което от пръв поглед можеш да сбъркаш с космата пиявица), се опитва да ме изкуши да взема салата с пилешко месо, която изглежда доста застояла. Докато разговарям с нея, тя се превръща в сребърен сервиз за двайсет и четирима души. Напушва ме истеричен смях, от който ми потичат сълзи и получавам остра ушна инфекция. В помещението нахлува ярко сияние и виждам да приближава светеща фигура, яхнала бял жребец. Разпознавам в нея моя педикюрист, който лекува гъбичките по стъпалата ми, и припадам с чувство на вина.
Това сънувах. Събудих се с усещане за невероятно благосъстояние. Изведнъж станах оптимист. Всичко ми се изясни. Думите на чичо разтърсиха из основи същността ми. Отидох в кухнята и започнах да плюскам. Нагъвах де каквото ми попаднеше пред очите. Сладкиши, хлебчета, овесени ядки, месо, плодове. Шоколади, зеленчуци в сос, вина, риба, кремове и юфка, еклери и вурстчета, чиято обща стойност надхвърли шейсет хиляди долара. Щом Бог е навсякъде, мислех си, значи е и в храната. Така че колкото повече ям, толкова по-божествен ще стана. Обзет от тази религиозна треска, се тъпчех като фанатик. За шест месеца станах най-светият сред светците, със сърце, посветено изцяло на молитви, и със стомах, който можеше да пресече щатската граница, без да съм я прекрачил.
За последен път видях стъпалата на краката си една заран във Витебск, май беше четвъртък. Оттогава просто усещам, че са си още на мястото, там долу някъде. Набивах ли, набивах и растях ли, растях! Не помислях дори да отслабвам. Не бих допуснал такъв грях. Защото, когато сваляме десетина килца, драги ми читателю (а предполагам, че не си колкото мен), къде е гаранцията, че не се лишаваме от най-добрите си килограми? Можем да изгубим онези, в които се съдържат нашият гений или нашата човечност, любов и честност, както стана с един мой познат генерален инспектор, който после скришом си пъхаше подплънки около кръста.
Знам, знам сега какво ще речете. Че това противоречи на всичко – да, на абсолютно всичко, – което казах в началото. Пък накрая възхвалявам плътта. Що за ценностна система?! Така е, но какво от това? Та нали целият ни живот е изтъкан от противоречия? Мнението на един човек за тлъстините може да се променя, както се сменят сезоните, както се мени цветът на косата ни и както самият живот се променя. Защото животът е промяна и тлъстинката е живот, но и смърт. Не разбирате ли? Тлъстината е всичко! Освен, разбира се, ако не сте прекалено дебели.
1971 г.
От: „Ако импресионистите бяха зъболекари“, Уди Алън, изд. къща „Труд“
Снимки: imdb.com; заглавна - Woody Allen in Broadway Danny Rose (1984)
