„Искаме това, което другият иска, поробени сме в желанието на другия, затова, мразейки един други, другият е моят ад, което означава постоянно да правя каквото той иска.“

Беседа на известния гръцки духовник отец Николаос Лудовикос  академичен преподавател и виден изследовател в областта на православното богословие и психология. 

(Михаил Васильевич Нестеров, „Несение Креста“, 1924, Государственная Третьяковская галерея, Москва)

Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса

Всички вие сте едно. Другият е различен и важното е, че е едно с мен, че го възприемам като дар. Другият е дар за мене – това е тайната тук.

Всички тези неща са истинни само по една причина и по един начин – хората сме дар и откровение един за другиго и така другият наистина може да стане твой член и ти негов член. Тази велика тайна, да бъдат всички едно – думи на Христос – както ние сме едно. Да си едно с другия е страхотно – не смееш след това да го нараниш, а можеш само да му благотвориш. Кой би взел трион сам да си среже ръката? Това да си едно с другия означава, че вече не можеш да му сториш зло, а искаш да му благотвориш и дори да се правиш на глупав заради него, дори да се правиш на идиот. „Идиот”, колко хубав роман на Достоевски, само „идиоти” могат да бъдат всички, които разбират нещата, за които сега говорим във връзка със светската изтребителна логика. Тя е човекоядна логика, единият винаги се приготвя да изконсумира другия. Ако си едно с другия, не можеш да направиш това, само тогава не можеш да му сториш зло. Както някои стари филми, в които хората бяха толкова благородни помежду си, че си казваш: „трябва да са идиоти, единият не иска да засегне другия, дори един юмрук не иска да му удари“. В американските филми имат само бой, бой, убийства и нищо друго!, защото е едно общество с параноичен антагонизъм, и ние го имаме, но тук е по-слаб, оставяш другия на неговото безумие. В англосаксонските държави конкуренцията е толкова голяма, че другият чувства нужда да стане себелюбив. Затова имаме и дългите CV-та, в които има какво ли не. Тоест една огромна възможност да мога да изтребя другия, за да оцелея, защото, ако не го изтребя, няма да оцелея. Това именно предават на малкото дете, че ако евентуално убиеш всички, накрая ти ще оцелееш. И давай, след 500-600 жертви във всеки филм оцелява окървавеният герой, който търси причината защо е станало това, което е станало. С други думи тук имаме този хаос, за който говорихме.

Ако пък вие сте Христови, тогава Авраамово семе сте, и по обещание наследници

Съществува едно обещание, „нотариален акт”, в който се казва, че си наследник на много голямо наследство. Казва ти: внимавай, това е огромно наследство. Какво е това наследство? Виждали сме го в живота на светците, на съвременни светци, които оттук живеят това наследство – велики харизми, висши състояния, чудеса, неща, които, ако ги игнорираш, няма да знаеш за какво говориш, просто не знаеш по коя причина е станало Въплъщението, по коя причина съществува Църквата, това е и царството – наследството, за което говорихме. Примерно седиш и гледаш как e станала битката при Маратон, както казваше св. Порфирий. Той виждал това в Светия Дух. Вижте какво нещо е царството Божие и как ще бъдем някога, ако го искаме. Царството Божие ще бъде състояние, в което ще гледаме един другиго и няма да се отегчаваме, но това е друга история; както един влюбен не се отегчава. Ако си влюбен, скучаеш ли? Не. Ако любовта изчезне, след това от всичко се отегчаваш. Така е, царството Божие е висша любов. Бог открива цялата безкрайна красота и хубост, която е вечна, Негова, и твоята и на другия, която нашата низост скрива от нас.

Виждаш някоя майка, която обича детето си, тя казва колко хубаво дете! Един баща ми казваше за своето 1-2 годишно дете и ми изброяваше колко болести има. И си казваш: „виж какво прави любовта!“ Любовта ти дава сила да понасяш разтърсващи неща (страдания), които наистина съществуват и ги виждаш. А ние не виждаме това, затворени сме в себе си, в нашия хаос и гледаме да употребим другия. Чувате ли вие, които сте по-млади? Които имате мечти и т.н.? Единият гледа да употреби другия. И не трябва да го обвиняваш, защото и ти тръгваш да направиш същото с него. Друго е зрелостта, друго е любовта. Това не става с щракане на пръсти, понеже внезапно сме разменили погледи и нещо е станало. Нещо е станало означава нищо не е станало…

Казвам още: наследникът, докле е невръстен, с нищо се не отличава от роб, макар и да е господар на всичко

По нищо не се различаваш от един роб. Наследникът на царя е като роб, защото е младенец. Вземете детенцето на един император и му кажете: ти си цар! То ще ти каже: „Подай ми играчката! Не разбирам какво ми говориш!“ Няма да ти го каже така, но просто не разбира. Но е под настойници и домоуправители до определения от бащата срок, които го ръководят, за да може да някога да стане зрял, за да може да познае баща си, бидейки зрял. Сега е незрял, затова е младенец, затова не разбира нищо и сякаш не съществува като наследник. Това нещо става при мнозина от нас. В Църквата сме като роби и младенци. На нас това обаче ни е удобно, защото казваме добре, Бог съществува, виждаме чудесата, нещо става. Това обаче може да ме затвори, аз да имам лични критерии – това е великата тайна на епохата, за чието формиране са били нужни векове. Тази вяра в личната автентичност започва от 18-ти век, вяра в това, че аз имам истината в себе си, имам природата, която говори и иска да бъде задоволена. Това са неща от Просвещението, след Просвещението се установяват личните критерии, имам право да ги имам и те имат ценност. Мога да имам и Бога и да съм секуларизиран, както е в американското общество. Бог е изключително полезен и е изключително полезно да не Го влагам в живота си, когато не искам. Да Го имам „по поръчка”, когато аз искам. Тази вяра „по поръчка” днес е най-разпространеното нещо. Тоест една вяра, която се използва, но без духовност и посвещение. Във всеки момент мога да Го оставя и да правя каквото си искам. Това състояние се нарича младенчество. Сякаш имаш един много луксозен и мощен автомобил, който може и да лети и да плува в морето, но ти не знаеш как да го използваш. Затова казваш: „Не е ли по-добре да имам велосипед? Да гледам автомобила, да го лъскам, но ако вляза вътре и се получи някакъв проблем? Понеже не зная какво е и не мога да го използвам както трябва, оставам върху велосипеда“. Понякога върху магарето, даже не и върху велосипед. Това също е едно себелюбиво движение, което ме държи в младенчество. Тук съществува една разлика:

Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света

Тоест поробени на всичко това, което светът смята за драгоценно, лайфстайлът, който нарекохме дедстайл (игра на думи от английски – lifestyle (начин на живот)-deathstyle (начин на смърт) – бел. ред). Казвали сме, че желанието ми винаги е желание за другия, другият да ме признае. Следователно аз искам каквото другият иска, защото няма друг начин да бъда признат от него. Не мога да го обикна, искам да бъда признат от него, т.е. желая каквото той желае. Така в списанията за автомобили един от критериите да си купиш автомобил е доколко привлича погледи на пътя.

Искаме това, което другият иска, поробени сме в желанието на другия, затова, мразейки един други, другият е моят ад, което означава постоянно да правя каквото той иска. Вижте младите от Лицея, от университета, всички са облечени по един и същ начин, някой трябва да им каже, че не им отива, но никой не го казва и всички се чувстват свободни, докато всички правят едно и също и никой не смее да направи нещо по-различно! И наричат това свобода. Следваш желанието на другия, при всеки един избор. Ще намериш приятелка, защото другите имат! Ще намериш приятел, защото другите имат, ще правиш едно, второ, трето, защото другите са така, ще носиш това, ще ядеш това, ще говориш така! И ако срещнат един поп да им каже нещо по-различно, казват: „Аз искам да съм свободен!“ От какво да си свободен? Роб си, от отгоре до долу.

Затова в общества със силно изразен индивидуализъм хората чувстват повече самота и депресия. В английското общество жените не си приличат помежду си, както са жените в Гърция, където всички са едни и същи! Видял си една – видял си всички! Там, понеже съществува силен индивидуализъм и себезатваряне, не си приличат толкова много помежду си.

Мъченикът е зрял, ние сме младенци. Мъченикът е достатъчно зрял, затова и е свят. Не мъченичеството прави светостта –  мъченичеството изявява светостта. Светостта поражда мъченичеството. И дори да няма гонение, всеки светец е мъченик, защото се занимава с хаоса и духовното младенчество на всички хора и няма право да ги срази. Защо не го прави? Защото духовният човек няма права, както казва св. Паисий. Този който страда, няма права в този живот. От момента, в който излизаш от хаоса и духовното младенчество, се занимаваш постоянно хаоса и духовното младенчество на другия. Това е мъченичество на съвестта, защото не можеш да погребеш другия жив, както би искал ветхият човек, нямаш това право. Защо? Защото Бог не го прави. Бог защо не го прави? Защото навсякъде съществува това младенчество като фундаментален проблем на човека. Светците са зрели и постоянно виждат Божието царство. Затова, когато гонителят им казва:

– Ще ти отнемем живота!

Мъченикът се смее:

– Животът ми? Какъв живот? Какво говориш сега? Видях това, което видях, живея това, което живея (т.е. Бога). Час по-рано да свърши всичко!

Вярата е знание, светецът знае Бога, както вие знаете, че другите съществуват. Светецът не казва: „Казваш, че  Бог съществува? Една висша сила?“ И така, не съществува нито висша, нито низша, нито средна сила, съществува реалността на Бога. Ако съществува за теб, не си младенец във вярата, ако не съществува, си младенец. Ако започнеш да я живееш и виждаш, тогава узряваш, и когато човек узрее, върви към мъченичество, по естествен път – мъченичество на работа, в семейството, в обществото, но това мъченичество е блажено състояние. Виждали ли сте нещастен светец? След като дори днес черпим от радостта на светците. Помните историята със света великомъченица Евфимия, която се явила на стареца Паисий. Тя какво му казва? Имаме тези велики неща, които са страшно откровени. Тези мъчения не са нищо – му казва. Дори съжалявала, че нямало още.

И така, светецът е триждиблажен в момента на мъченията, точно в онзи момент, в който никой от нас не би искал да е на неговото място, в онзи момент съществува това блаженство, защото има огромното Божие откровение. Колкото по-големи са мъченията за човешката природа, толкова по-велико е откровението, което получава в онзи момент. И съществува цялата тази огромна мъдрост, логичност и реалността на Бога и вечен живот, който сега започва. Не съществува вече живот и смърт в онзи миг, не съществува болка, нищо друго не съществува. В началото съществуват всички сплашвания, цялата човешка агония, но и накрая няма нищо от това.

Следователно светецът не се терзае, докато ние с нашата младенческа мъдрост постоянно се терзаем.

Идват хора да ти говорят срещу вярата и се терзаят. На един от тях казах:

– Покажи ми малко от радостта си.

И ме гледаше изумен. Къде е радостта? Мъка съществува.

Когато казваме мъка, нямаме предвид кръст. Мъката е мъка, всички имаме мъки, кръст нямаме. Кръст става от момента, когато реша да го претърпя заради Христос и както Христос. Да дам пример – една крива съпружеска връзка, крив мъж, крива жена, криви деца. Завчера ми се обади една госпожа и ми каза:

– Помолете се, защото вкъщи духат твърде много бофорти (мерна единица за силата на вятъра)!

И исках да ѝ кажа, но рекох да не го казвам: Искате ли да промените всички около вас?

Както постъпваме, само мъки теглим. Какво би направил Христос на мое място? Какво би направил ап. Павел? Когато претърпя нещо заради Христос, тогава това става кръст. Мъката става кръст и тук има право да се намеси благодатта и да направи невероятни неща, които не можете да си представите. Бог тогава може да действа. Само тогава. Тоест не мога да отида на сафари и да „взема” Бог с мен. Както правили кръстоносците, които искали да очистят целия свят, да спасят Йерусалим и накрая направили големи престъпления. Искам да кажа, че кръстоносният поход, това да използваш Бога не означава, че Бог присъства, Бог започва да присъства от момента, в който ще направиш тази лична жертва заради Него. Не казва ли така св. Серафим Саровски? Да вършиш добродетели не на шега, а заради Христос. Отвъд твоята логика, която ти казва, че нещата са трудни, имаш икономически проблеми, събирай пари, не мърдай оттам, където си! Но Христос казва друго: свобода от всичко, безгрижие от всички; да притежаваш сякаш нищо нямаш и т. н.

Логиката какво казва? Да огранича другия, да ми бъде под ръка, да прави това, което искам. Децата ми да ме представляват, да ме величаят, да ме славят. И идва реалността на Бога и казва: „остави другия да се възпълни като личност, да узрее, да ти е благодарен за твоето присъствие и така печелиш и него“. Но това е кръст. Кръстът е да позволя на другия да бъде несъвършен.

Източник със съкращения: pravoslaven-sviat.org
Картина: Михаил Васильевич Нестеров, „Несение Креста“, 1924, Государственная Третьяковская галерея, Москва, art-nesterov.ru