„Когато осъзнаем ролята си, макар и да е най-незначителна, само тогава ще бъдем щастливи. Само тогава ще можем да живеем в мир, защото това, което дава смисъл на живота, дава смисъл и на смъртта.“

Само когато сме свързани с нашите братя от една обща цел и която е извън нас, само тогава ние дишаме и опитът ни показва, че да обичаме  съвсем не значи да се гледаме един друг, но да гледаме заедно в една и съща посока. Не са другари ония, които не се свързват с едно и също въже, когато се изкачват към един и същ връх, на който отново се срещат. Ако не е така, защо изпитваме, дори в тоя век на удобството, такава пълна радост да споделяме последните си запаси от храна в пустинята? Колко струват срещу това предвижданията на социолозите? Всички измежду нас, които познават голямата радост на спасяванията при нещастие със самолет в Сахара, знаят, че всяко друго удоволствие е нищожно.

Затова може би днес светът започва да пука около нас. Всеки се унася в някоя вяра, която му обещава пълнота на неговото проявяване. Всички ние под най-противоречивите думи изразяваме едни и същи устреми. Различаваме се в методите, които са плодовете на нашите разсъждения, но не и в целите: те са еднакви.

За да разбираш човека и неговите нужди, за да проумееш онова, което е съществено в него, не трябва да се противопоставят една на друга очевидностите на вашите истини. Да, вие имате право. Всички вие имате право. Логиката доказва нагледно всичко. Прав е дори оня, който стоварва световните беди върху гърбавите. Ако обявим война на гърбавите, бързо ще свикнем да се въодушевяваме. Ще отмъщаваме за престъпленията на гърбавите. Защото и гърбавите наистина вършат престъпления.

За да се опитаме да отделим това съществено нещо, трябва да забравим за миг различията, които, щом човек ги приеме, влекат след себе си цял коран от непоклатими истини и един фанатизъм, който произтича от тях. Могат да се разпределят хората – на хора отдясно и на хора отляво, на гърбави и негър бави, на фашисти и демократи, и тези различия са неоспорими. Ала истината, вие знаете това, истината е нещо, което опростява света, а не което създава хаос. Истината е езикът, чрез който всемирното се отделя от всичко останало. Нютон съвсем не е „открил“, също както се разрешава някой ребус, закона, който дълго време е бил неизвестен, Нютон извърши едно творческо дело. Той създаде човешки език, който може да изрази едновременно падането на ябълката в една градина и възлизането на слънцето. Истината съвсем не е това, което се доказва, а онова, което опростява нещата.

Каква полза да се спори около идеологиите? Ако от една страна всички се доказват, всички също тъй си и противоречат и подобни спорове са гибелни за спасението на човека. Защото човекът вредом около нас има едни и същи потребности.

Ние искаме да бъдем освободени. Онзи, който забива мотиката, иска да даде смисъл на тоя удар с мотика. И ударът с мотика на каторжника, който унижава каторжника, съвсем не е същият удар с мотика на онзи, който изследва земята, ударът, който възвисява тоя изследовател. Каторгата съвсем не е там, където се копае.

Тя не е ужас от материално естество. Каторгата е там, дето ударите с мотика нямат смисъл, дето те не свързват оня, който копае, с общността на хората.

А ние искаме да се изтръгнем от каторгата.

В Европа има двеста милиона хора, които нямат никакво съзнание и биха искали да се родят като хора. Индустрията ги е изтръгнала от езика на селските поколения и ги е затворила в огромни гета, които приличат на станции за бракуване, задръстени от черни вагони. От дъното на тия работнически селища те искат да бъдат събудени.

Има също така други, вкопчени от машинизма на всички занаяти, хора, на които са забранени радостите на пионера, религиозните радости, радостите на учения. Смятаха, че за да могат да израснат, достатъчно е да ги облекат, да ги хранят, да задоволяват всичките им нужди. И постепенно създадоха от тях дребния буржоа на Куртелин, селския политик, затворения за вътрешен живот техник. Учат ги добре, но не ги издигат духовно. Има едно жалко схващане за културата – това, че тя се основава върху помненето на формулите. Един лош ученик от курс по висша математика знае повече формули върху природата и законите, отколкото Декарт и Паскал. Способен ли е той на същите духовни възможности?

Всички повече или по-малко неясно изпитват нуждата да се родят. Но има разрешения, които мамят. Несъмнено хората могат да се оживят, като се облекат в униформа. Тогава те ще пеят своите военни песни и ще разчупват другарски хляба си. Те ще намерят онова, което търсят – вкуса на всемирното. Но от тоя хляб, който им се дава, те ще умрат.

Можем да изкопаем дървените идоли и да възкресим старите митове, които, така или иначе, оставиха своите доказателства. Можем да възкресим пангерманизма и римската империя. Можем да зашеметим германците с опиянението, че са германци и съотечественици на Бетховен. Можеш да опиваш с това всичките – до последния черноработник. То несъмнено е по-лесно, отколкото да създадеш от последния черноработник един Бетховен.

Но подобни идоли са месоядни идоли. Оня, който умира за напредъка на познанията или за изцеленията на болестите, служи на живота, макар и същевременно да умира. Може би е хубаво да умреш за разширяването на една територия, но днешната война разрушава онова, което мисли, че закриля. Днес вече не е въпрос да се пожертвува малко кръв, за да се съживи цялата раса. Откак войната се води със самолет и иприт, тя не е нищо повече от една кървава хирургия. Всеки се настанява в заслон зад циментова стена, всеки поради липса на по-добро хвърля нощ след нощ ескадрили, които торпилират другия в неговите вътрешности, хвърлят във въздуха жизнените му центрове, парализират неговото производство и размяна. Победата е на онзи, който ще изгние последен. Ала двамата противници изгниват едновременно.

В един свят, станал пустиня, ние жадуваме да намерим другари: вкусът на другарски разчупения хляб ни кара да приемем добрите страни на войната. Ала за да намерим топлотата на съседните рамена в един поход към една и съща цел, съвсем не е потребна войната. Войната ни измамва. Омразата не прибавя нищо към възторга на устрема.

Защо да се ненавиждаме? Ние сме сдружени, понесени от една и съща планета, екипаж на един и същ кораб. И ако е добре, че цивилизациите се противопоставят една на друга, за да подкрепят новите синтези, чудовищно е да се разкъсват помежду си.

Щом за да се освободим, е достатъчно да си помогнем за осъзнаване на една цел, която ни свързва едни с други, нека търсим целта, която свързва всинца ни. Когато преглежда, хирургът не чува стенанията на оня, когото преслушва: чрез него той търси да излекува човека. Хирургът говори на световен език. Също така физикът, когато наблюдава тия почти божествени уравнения, чрез които долавя едновременно и атома, и мъглявините. И така е за всички – дори до най-обикновения овчар. Защото оня, който скромно бди под звездите над няколко овце, ако осъзнае своята роля, ще види, че е нещо повече от служител. Той е часовой. А всеки часовой е отговорен за цялото владение.

Когато осъзнаем ролята си, макар и да е най-незначителна, само тогава ще бъдем щастливи. Само тогава ще можем да живеем в мир, защото това, което дава смисъл на живота, дава смисъл и на смъртта.

От: „Земя на хората”, Антоан дьо Сент-Екзюпери, ДИ „Народна култура“, 1980 г.
Снимки: actualitte.com, imdb.com