Ръкописът на Робърт М. Пърсиг „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ се сдобива със 121 издателски отказа, преди да попадне в ръцете на читателите през 1974 г., превръщайки се в един от най-култовите философски романи на своето време. Успехът е неочакван и грандиозен – през първите три месеца са продадени 50 000 копия, през следващите години книгата е преведена на 27 езика, а броят на продажбите надхвърля пет милиона. За Робърт М. Пърсиг, дипломиран философ, университетски преподавател по риторика и английски, и ветеран от войната с Корея, този роман е волно пътуване към себе си. За прашните друми на живота, които каляват свободния ни дух и изкуството да ценим истините, които срещаме по пътя си, назаем от „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“. 

(1928 ~ 2017)

♥ Понякога е малко по-добре да пътуваш, отколкото да пристигаш

Когато прекарваш отпуската си на мотоциклет, виждаш нещата по съвършено различен начин. При колата си винаги в затворено пространство и понеже си свикнал с нея, не съзнаваш, че каквото виждаш през прозореца й, е просто допълнителна порция телевизия. Пътникът в нея е бездеен наблюдател и всичко се движи отегчаващо в рамката пред него.

При мотоциклета рамката липсва. Човек е в пълен допир с всичко. Става част от гледката, вече не я наблюдава, а усещането за присъствие е изумително.

Пътища с малко движение са по-приятни. Пътищата без крайпътни заведения и реклами са по-добри, пътища, край които дъбрави и ливади, овощни градини и поляни почти могат да се пипнат с ръка, където децата ти махат с ръка, когато преминаваш край тях, където хората надзъртат от верандите си, за да видят кой е, където при спиране за напътствия и сведения отговорът проявява склонност да бъде по-дълъг, отколкото е нужно, където хората питат откъде си и от колко време пътуваш…

Тези шосета са наистина различни от главните. Целият ритъм на живот и хората, които живеят край тях, са различни. Те не са тръгнали за никъде. Не са прекалено заети, за да бъдат внимателни. Прекрасно знаят, че нещата са преходни. Другите, отишлите в градовете преди години, както и загубеното им поколение, са забравили напълно тия неща. 

„Какво ново?“ е интересен и разширяван вечен въпрос, но ако само той те занимава, ще стигнеш единствено до безкраен парад на тривиалното и модното — тиня на утрешния ден. Бих искал вместо това да се заема с въпроса: „Кое е най-доброто?“, въпрос, който прониква по-скоро в дълбочина, отколкото на ширина, въпрос, чиито отговори като че имат свойството да отмият и отнесат тинята по течението. Има ери в човешката история, в които каналите на мисълта са били издълбани твърде дълбоко и никаква промяна не е била възможна, нищо ново не се случвало и „най-доброто“ е било въпрос на догма, но положението сега не е такова. Сега потокът на нашето обществено съзнание сякаш заличава собствените си брегове, загубил е основното си направление и цел, наводнява низините, изолира височините и ги откъсва една от друга без всякаква друга цел, освен да разхищава собствения си вътрешен заряд. Известно удълбочаване на канала като че е желателно.

Всеки ден истината тропа на вратата ти, но ти я отпъждаш с вик „Върви си, търся истината!“. И тя си тръгва.

Тишината на гората може да направи по-добър човек от всекиго.

Това, което ни пречи да видим света ясно, не е неговата чудатост, а неговата обикновеност. Да си прекалено добре запознат с нещо също може да бъде заслепяващо.

Светът ще стане по-добър първо в нечие сърце, в нечия глава, в нечии ръце… И ще разцъфти като цвете – отвътре навън.

Училищата те учат да подражаваш. Цялата система на оценяване се стреми да те предпази от оригиналност.

Учебното заведение бе нещо, което евфемистично би могло да се нарече „колеж от преподавателски тип“. В колеж от преподавателски тип се преподава и преподава, и преподава и няма време за изследователска работа, няма време за размисъл, няма време за участие във външни дейности. Само преподавай и преподавай, и преподавай, докато разумът ти затъпее и творческият ти заряд изчезне и се превърнеш в автомат, повтарящ едни и същи тъпи неща отново и отново пред непреставащи вълни невинни студенти, които не могат да разберат защо си толкова тъп, губят уважение и разпространяват това неуважение навън сред обществото. Причината да преподаваш и да преподаваш, и да преподаваш е, че това е много хитър начин да поддържаш икономично един колеж, като в същото време създаваш фалшивото впечатление за истинско образование.

Майсторът никога не следва и едно-единствено предписание на инструкцията. Той взема решения в процеса на работата си.

Труден ли е животът? Не и когато имаш правилната нагласа. Да имаш правилната нагласа за него – ето това е трудното.

Искате ли да знаете как да постигнете нещо съвършено? Толкова е лесно. Първо станете съвършени и след това направете каквото и да е.

Повечето бели идват от онова, което старите радиотехници наричаха „късо между слушалките“, сиреч главата не се използва както трябва. 

Определението за това състояние в психиатрията е кататонична шизофрения. В будисткия канон се нарича внезапно просветление. Не настоявам  на нито едно от тези определения – използвам ги и двете в зависимост от събеседника.

Из: „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“, Робърт М. Пърсиг, изд. „Парадокс“, 1993
Снимка: Robert Pirsig, goodreads.com