Ранният успех поражда у човека почти мистична вяра в съдбата ♥ Ф. Скот ФИЦДЖЕРАЛД

„Онзи, който постигне всичко, докато е млад, вярва, че осъществява волята си, защото го води звездата му.“

(F. Scott Fitzgerald c. 1921, appearing "The World's Work" (June 1921 issue)

Ранният успех

Октомври 1937

Аз имах предимството да стоя – доста смутен – на разделителната линия между две поколения. Когато получих първата пощенска камара – стотици и стотици писма по повод разказа ми за момичето, което подстригва късо косите си, – стори ми се направо абсурдно, че се обръщат към мен. От друга страна обаче, за един стеснителен човек е приятно да се почувства отново някой друг, различен от себе си: да бъде „Писателят“, както някога е бил „Лейтенантът“. Разбира се, не бях писател повече, отколкото армейски офицер, но никой сякаш не отгатваше образа зад маската.

Само за три дена се ожених, а печатарските машини размножиха „Отсам рая“ с бързината, с която стават тия работи във филмите.

С публикуването на романа стигнах до състояние на маниакално депресивно безумие. Ярост и блаженство се сменяха у мен час по час. Мнозина смятаха, че си измислям главоболията, и навярно бе така, много други смятаха, че всичко е лъжа, а не бе така. Зашеметен, дадох интервю  казах колко велик писател съм и как съм се изкачил до тези висини. Хейуд Браун, който се бе пуснал по следите ми, просто цитира моите думи с коментара, че изглежда, съм доста самодоволен младеж, и след това дни наред просто не бях в състояние да общувам с когото и да е. Поканих го на обяд и много сърдечно му казах колко е жалко, задето е допуснал живота да му се изплъзне, без нищо да осъществи. А той едва бе навършил трийсетте и горе-долу по същото време аз написах следното изречение, което някои хора никога не ще ми позволят да забравя: „Тя беше повехнала, но все още привлекателна двайсет и седем годишна жена.“

Главозамаян, заявих в издателство „Скрибнърс“, че не очаквам от първия ми роман да се разпродадат повече от двайсет хиляди екземпляра, а когато дружният смях утихна, ми обясниха, че се смята за отличен удар пласирането на петхиляден тираж от първи роман. Мисля, че една седмица след отпечатването продажбата надхвърли споменатите двайсет хиляди, но аз се приемах толкова на сериозно, че дори не ми мина през ум колко смешно е това.

…Вече бях професионален писател – а един нов свят не може да настъпи, без да помете от пътя си стария. Постепенно развиваш защитна неуязвимост и към похвалите, и към нападките. Прекалено често хората харесват работите ти заради криворазбрани неща или пък ги харесват хора, чието неодобрение само би те поласкало. Никой добър писател не гради делото си върху вкуса на публиката и човек се научава да върви напред, без да търси примери и без да се страхува. Прехвърляйки стари сметки, открих, че през 1919 година съм спечелил 800 долара от писане, а през 1920 – 18 000 от разкази, сценарии и книга. Цената на един мой разказ бе скочила от 30 на 1000 долара. И дори тази цена е ниска в сравнение с онова, което ми плащаха по-късно в епохата на Бума, но значимостта й в моите очи едва ли може да бъде преувеличена.

Мечтата рано се сбъдна и сбъдването й стана и дар, и бреме. Ранният успех поражда у човека почти мистична вяра в съдбата, противопоставяйки я на волята – в най-лошия си вариант това е Наполеоновата самоизмама. Онзи, който постигне всичко, докато е млад, вярва, че осъществява волята си, защото го води звездата му. Човекът, който се самоутвърди към трийсетте, отдава равностойно значение на волята и на съдбата, а онзи, който успее на четирийсет, е склонен да припише всичко на волята. Разбираш това обаче едва когато бурите ударят професионалното ти умение.

Отплата за твърде ранния успех е убеждението, че животът е романтично нещо. И в най-добрия смисъл на думата човек остава млад. Когато първостепенните цели – любовта и парите – станаха даденост в живота ми и колебанията на славата изгубиха обсебващата си власт над духа ми, пред мен се очертаха години за волно пропиляване и честно казано, не съжалявам за тях, години, през които търсех вечния Карнавал на брега на морето. Веднъж, беше по средата на двайсетте години, карах колата си на здрачаване по високия корнишки път и блещукащите светлини на цялата френска Ривиера се отразяваха в морето под мен. В далечината, там, където едва стигаше погледът ми, беше Монте Карло и въпреки че бе извън сезона и не бяха останали велики херцози да играят на рулетка, въпреки че Филипс Опънхайм (популярен в началото на века английски писател), отседнал в моя хотел, беше един дебел работлив човечец, който прекарваше дните си по хавлия – самото име на града ме бе омагьосало така неизлечимо, че можах само да спра колата си и като китаец да пошепна едносрично:

„Чу-до! Чу-до!“ Но не гледах Монте Карло. Взирах се назад в съзнанието на младия мъж с мукавените подметки на обувките, който бе кръстосвал някога нюйоркските улици. Отново бях той – за миг сполучих да ме понесе мечтата му, аз, който нямах вече собствени мечти. И все още успявам на моменти да пропълзя в него, да го изненадам в утрото на някоя нюйоркска есен или в нощта на някоя каролинска пролет, тъй притихнала, че се чува лаят на кучетата от съседното село. Но никога вече не ще се повтори оня нетраен миг, когато той и аз станахме една личност, когато осъщественото бъдеще и жадуваното минало се сляха във величествена тръпка – когато животът буквално беше сън.

От: „Ранният успех“, Разкази и автобиографична проза, Франсис Скот Фицджералд, ДИ „Народна култура“, София, 1986
Снимка: F. Scott Fitzgerald c. 1921, appearing "The World's Work" (June 1921 issue), en.wikipedia.org

3723 Преглеждания