„Така и нашият човешки живот умира само до корена, но все надига зелено стръкче към вечността.“

(Branch of Apple Blossoms against a Cloudy Sky by Martin Johnson Heade)

ПРОЛЕТ

Денят е миниатюрен образ на годината. Нощта е зимата, сутринта - пролетта, вечерта - есента, а часовете по пладне съответстват на лятото. 

…Природата има утроба и действително е майка на човечеството. Така студът напуска земята и настъпва Пролетта. Това е само началото, което предшества разлистената и разцъфнала пролет, както митологията предшества истинската поезия. Нищо не очиства тъй добре от зимните пушеци и разстройства. Запролетяването ме убеждава, че Земята е още в пелени и протяга бебешки пръстчета на всички страни. И ето, нежни къдрички поникват по голото челце. В Природата всичко е живо. Листовидните повесма по насипа напомнят шлака - следователно там вътре „пещта гори“. Земята не е отломък от мъртва история, пластове, насложени един връз друг като страниците на книга, привлекателна единствено за геолозите и антикварите - тя е поезия, жива като листата на дървото, предшестващи цветовете и плодовете; тя не е вкаменелост, а от нея блика живот; в сравнение с бурния кипеж в сърцевината й животните и растенията само паразитират. Мощните й напъни ще изхвърлят останките ни от могилите. Какво като топите метали и ги отливате в най-прекрасни форми - те няма да ме ощастливят като ваянията на огизналата земя. И не само тя, но и всичко по нея е тъй пластично, както е глината в ръката на грънчаря.

Не след дълго не само по насипа, но и по всеки хълм, във всяка равнина и падина студът изпълзява от земята като сънено четириного от бърлогата си и с песен се втурва към морето или на облаци отлита към други ширини. Запролетяването е по-мощно със своята неотвратимост, отколкото Тор с чука си: то разтапя ледовете, докато Тор може единствено да троши.

Когато снегът се поразтопи и няколко топли дни поизсушиха земната повърхност, ми бе приятно да сравнявам първите нежни косички на младата година с величавата красота на обветрените, преживели зимата растения - зимзелен, златниче, изящни бурени и диви треви, - далеч по-открояващи се и интересни, отколкото през лятото, сякаш тогава красотата им е била недозряла; дори пущицата, хвощът, лопенът, жълтият кантарион, кочото биле и други здравостеблени треви, които са неизчерпаема житница за първите птици и траурни одежди на овдовялата Природа, сега привличаха погледа. Особено ми допадаше извития като житен сноп връх на овчата опашка; той връща лятото в зазимените ни мисли и е една от формите, които изкуството обича да възпроизвежда и които в растителното царство имат същото отношение към вече съществуващите в съзнанието ни образи, каквото има астрономията. Това е древен стил, по-стар от гръцкия и египетския. Студът придава на своите ваяния неизразима нежност и изящество. Свикнали сме да ни представят тоя властелин като жесток и необуздан тиранин, а всъщност той вплита с нежността на влюбен накити в косите на Лятото.

С наближаването на пролетта рижите катерици взеха да прииждат две по две и да се шмугват под къщата току под нозете ми, додето четях или пишех, след което започваха невероятни писукания, цвъртения, пиукания и прочие вокални пируети; тропнех ли по пода, те зацвъртяваха още по-неистово, забравили в своето безумие всякакъв страх и уважение, сякаш предизвиквайки човечеството да ги озапти. „Не щем да знаем! - Чикарии-чикарии!“ Оставаха глухи за всичките ми доводи или пък ги намираха неубедителни и ми отвръщаха с неудържим порой от хули.

Първото пролетно врабче! Годината начева с надежди, по-светли откогато и да било! Над голите влажни поля се носят нежните сребристи трели на дроздовете и чинките, сякаш сетните зимни снежинки при падането си звънят! Каква стойност имат в такова време историята, хронологията, преданията и всевъзможните писани откровения? Потоците в радостни химни възпяват пролетта. Блатният ястреб вече кръжи ниско над ливадите и търси първата пробудила се слузеста твар. Във всяка долчинка се чува шепотът на слягащия се сняг, а ледът по езерата се топи и чезне без следа. Като пролетен пожар лумва тревата по хълмистите склонове - et primitus oritur herba imbribus primoribus evocata* - сякаш земята разпалва тлеещата в недрата жарава, за да приветства завърналото се слънце не с жълти, а със зелени пламъци; тревните стръкчета, символ на вечната младост, се устремяват към лятото в дълга зелена лента, все още притискани от студа, но решени на всяка цена да му надвият, надигайки ланшната изсъхнала трева с напиращата сила на младия живот. Те израстват със същото упорство, с което ручеят изпълзява от земята. Помежду им съществува тясно родство, тъй като в дългите юнски дни, когато ручеите пресъхват, тревните стръкчета всмукват водите им като тръбички, та от година на година стадата пият от тоя вечен зелен извор, а косачите загребват от него зимната им паша. Така и нашият човешки живот умира само до корена, но все надига зелено стръкче към вечността.
...
*„Et primitus oritur herba imbribus primoribus evocata.“ (лат.) - „Първа израства тревата, пробудена от ранните дъждове.“ - Варон, Rerum Rusticarum, II

От: „Живот без принцип“, Хенри Дейвид Торо, изд. Сиела, 2011
Картина: Branch of Apple Blossoms against a Cloudy Sky by Martin Johnson Heade, chinaoilpaintinggallery