„Всичко в живота е милост и всичко в живота може да бъде радост, ако с радостно сърце еднакво възприемаме и това, което ни се дава, и това, което ни се отнема.“
Владиката умееше само с едно изречение да каже много. Да си спомним как говореше.
Митрополит Антоний имаше невероятен дар слово. Да търсиш в беседите и проповедите му най-ярките места е трудна задача, защото всяка буква, всеки звук в словата му е неслучаен, изстрадан и дълбоко премислен. Този подбор от цитати в никакъв случай не е опит да се открои най-доброто от това, което е казал митр. Антоний. Това са просто негови думи, които биха могли да станат за някого повод за нова среща с владиката.
╫
Ние не винаги вярваме в това, че Бог вярва в нас и затова не винаги сме способни да вярваме в себе си.
(„Човекът пред Бога”)
… взискателността в любовта се изразява най-вече в това да вдъхновяваш любимия човек, да го накараш да повярва, че той е безкрайно значим и ценен, че той притежава всичко необходимо да израсне в по-голяма степен на човечност.
(„Човекът пред Бога”)
Бързането се заключава в това, че човек иска да бъде на сантиметър пред себе си: не там, където се намира, а винаги мъничко по-напред. И докато човек живее така, той няма да се моли, защото човекът, който го няма тук, не може да се моли, а този, който е тук, не се моли. („Пастирството”)
Ние забравяме какво е грехът в нашия живот, ставаме безчувствени към него, лесно го забравяме, малко скърбим за него. А освен всичко, грехът е единственото нещастие в живота на човека.
(„Пастирството”)
Чудото се заключава в това, че Бог чрез вярата на човека възстановява хармонията, която преди това е съществувала и е била нарушена от човешката злоба, безумие, грях.
(„Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Божия Син”)
Покаянието означава да дойдем в съзнание, да вземем решение и да действаме подобаващо. Хленченето е недостатъчно, още повече е безплодно.
(„Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Божия Син”)
Да обичаш винаги струва скъпо, защото да обичаш истински означава така да се отнасяш с другия, сякаш твоят живот вече не ти е скъп – неговият живот ти е скъп, душата му ти е скъпа, съдбата му ти е скъпа.
(„Проповеди”)
Не само да умреш е трудно – трудно е и да живееш. Понякога да живееш е по-трудно, отколкото да умреш, защото това означава да умираш ден след ден. Да умреш внезапно е доста по-лесно.
(„Проповеди”)
Грехът убива всичко в живота – и най-малко от всичко ние го усещаме като смърт. Плачем за всичко останало, оплакваме се за всичко, тъгуваме за всичко, освен за това, че живи умираме, че постепенно около нас се образува непроходим обръч от отчужденост и от грешника, и от праведника, и от Бога, и този обръч не може да се разкъса дори и от любовта на другите, защото колкото повече ни обичат, толкова повече се срамуваме и ни е страх…
(„Проповеди”)
Понякога една малка капка сърдечност, една топла дума, един внимателен жест могат да преобразят живота на човек, който иначе би трябвало да се справя сам с живота си.
(Беседа върху притчата за милостивия самарянин)
Всичко в живота е милост и всичко в живота може да бъде радост, ако с радостно сърце еднакво възприемаме и това, което ни се дава, и това, което ни се отнема.
(„Проповеди”)
Трябва да помним, че всеки човек, когото срещнем през живота си, дори и случайно, дори в метрото, в автобуса, на улицата, всеки, на когото погледнем със съчувствие, със сериозност, с чистота, без дори да сме казали и дума, може в един миг да получи надежда и сила за живот. Има хора, които, минавайки през годините, не са срещали вниманието на никого, минават през годините, сякаш за никого не съществуват. И изведнъж се оказват пред лицето на един непознат, който поглежда на тях с дълбочина, за когото този човек- отхвърлен, забравен, несъществуващ, съществува. И това е началото на един нов живот. Това трябва да помним винаги.
Ето какво ви предлагам сега: в рамките на около половин час да поседим в храма мълчейки, не разговаряйки с никого, лице в лице сам със себе си и да си зададем въпроса: справедливо ли е това, което преди малко беше казано? Не стоя ли аз като преграда на собствения си път? Не хвърлям ли аз сянката си върху всичко онова, което наоколо е обляно от слънцето? Не изживях ли аз целия си живот, цялата му всеобхватност и дълбочина, гледайки само към себе си, мислейки за това, което ми е приятно, за това, от което ме е страх, за това, което ми е полезно, за това, което ми е нужно? И ако е така – не мога ли да открия в своя кръг, в кръга на своите интереси и познанства няколко човека или няколко предмета, върху които да мога, като упражнение, с усилие, против всякакви свои привички, да съсредоточа погледа и вниманието си така, че да ги поставя в центъра на живота си? И да се запитам: на кого мога да сторя добро? На кого мога да бъда полезен с житейския си опит – и с добрия, и с лошия опит?
(„Трудове”)
Всеки човек представлява икона, която трябва да се реставрира, за да видим Лика Божи.
* Материал на pravmir.ru, превод: Биляна Гълъбова
Източник: bogonosci.bg
Снимка: dar-slova.ru