Души, калени на кръстопътя на света ♥ Христо НАНЕВ за неразгадаемия код на българския народ

Един от най-ярките изследователи на живота и духовното наследство на прочутите български ясновидци, писателят Христо Нанев и откъс от книгата му „Зеница към Вселената: Свръхфеноменът Слава Севрюкова“.

(Картина на Лили Димкова от цикъла „Пейзажи“)

Светлина пред България

Нима нацията ни е на прага на физически и духовен крах? Какви съдбини очаква страна, съсипана от демографски колапс? Водеща по смъртност, инфаркти и инсулти в Европа?

Неоспорими факти. Но по нашите земи са и най-старите медни рудници на света, а също и най-древното злато. Оттук през Средновековието се разселват стръвно преследваните от църква и държава богомили, за да подготвят Реформацията и Ренесанса на цивилизована Европа.

Държава на кръстопът. Случайно ли? „На кръстопътя свистят остри ветрове - предупреждава Слава Севрюкова. - Там се правят и развалят най-много магии. Трудно се живее в такъв район. Но пък е страшно полезно - за каляване на душите. Брулени от ветрове, заякват...“

България - природен земен рай. Магична, сюрреалистична. С име на столица, означаващо мъдрост. Съдба - без аналог. Птица Феникс, възкръсваща от пепелища. Упътена все към примамливи зари на ярко бъдеще. Сривана до просешка тояга. И за кой ли път възкръсваща. Жар-птица.

Кои я съсипват повече - чужди или наши братя? - Страховит е отговорът на този въпрос.

Балканите - гранитен, не греховен вълнолом между Европа и Азия. За тях там, където небето се влива в морето, анонимен византийски хронист от XIV век пише; „Балканите са девет бала и половина...“

...Мътни и кървави, от вси страни се надигат към земята корава, тайфунно прииждат вълни яростни завоеватели. От векове се възправят, групират и прегрупират армии. Бушуват унищожителни битки.

На Балканите, където слънцето гори земята българска, са ревали и стенали, а и сега фучат бури - чудовища вироглави - с такава нечувана мощ, че птици замлъкват и вехнат треви. Впускат се в прибоя бесовете на природата. Юмручно стоварват гнева си.

Вълна и след нея вълна. Индиговомътни, изригват. Надвесват се. Заредени сякаш с барут. Присвяткват. Избухват. Рушат.

Ледена ръфаща хала. Заплашително блъска с лапи и нокти непоклатимите хребети. Гръмове се бият в скалите. Див тътен ги раздрусва.

Тъмни грамади изплуват от мъглявия хаос. Струпват се хиляди тонове сгромолясваща се стихия. С див заплашителен ропот напредват. Яростно заклинание срещу яките, пукащи под могъщия им напор гранитни зъбери. Кипят, преливат. Разкъсват простора. Ще взривят педята земя.

Брегът ту изплува, ту се стапя в обхванатия в спазми гърчещ се тъмен хоризонт.

Плющят усукани в едно вихър и разлюляна изригваща солена гмеж. Изправени до помътнелия небесен свод. До оглушалото българско небе, притиснато долу от напора на водата, горе от натежали отровни облаци. Готови да го смажат и погребат. В исполинска канонада сякаш за миг ще сринат и пренаредят наново този стар, все по-несигурен свят.

...Земята потръпва. Ураганни ветрове я пердашат. Огнени вихрушки помитат. Целят мълнии.

Призрачни силуети. За кой ли път връхлитат. Стоварват се. Аха-аха да потопят и удавят брега. Някъде вече са го остъргали, разкъсали. Все по-стремглави.

Но става обратно. В лютата бран канарите поглъщат завоевателния устрем.

Прекършени, стенещи, вълните се разпиляват... Губят брод. Разбита, водната необят се олюлява. С приглушен ропот гигантските попълзновения се отдръпват от скалната броня.

Оживява огненият дъх на грандиозна битка. Суровият напор на бурята избухва. Затрещяват яростни мълнии. Близват огнени езици свещения защитен бастион.

Величествен двубой. Земя и вода. Нашественици и защитници. Епична схватка.

Зад острите зъберища, дишаща дъха на морето, отдавна привикнала със соления му нрав е земята българска.

Помътняло, морето мрачно стене. И името му такова - Черно. Като изтръгнато от бездните катранени на ада. Като българската черна орис и мъка. Като траурните забрадки на хиляди майки, оплодили чернозема със синовете си...

... Ветровит стръмен кръстопът. Дивна не - жестока красота. Няма песен на сирени. Вълноломът на Балканите реве. Гърми. Дере простора. Оглушава Европа.

Обезумял, студено отеква хоризонтът. Клокочи морето като разбунената кръв българска.

Сблъсък на угрози. Грохотен метеж. Синьо-зелената кръв на стихията се разлита в небосклона, разроена в тъмни куршумни капки. Плющи, стича се по скалите на пенливи ручеи. И разпилява - в солени следи от съдби на народи по нашите брегове. В безброй безименни песъчинки.

Горчиви пръски, изтекли от разкъсаните вени на чужди и свои племена напояват задъханата, вечно настръхнала от страхотии и ужасии земя. Разпръскват още и още сол по нея.

Солта на живота.

...Нека гърмят, нека трещят мълнии. Нека ехти прибоят. Нека тътне и стене небосводът. Не ще сринат и завоюват заветната твърдина. Нестихващи урагани с векове са разкъсвали коравата плът на земята ни, изтерзаната. Затуй ли пулсира тя с напора на стихията? И обезсилени са отстъпвали. - Много по-страшни са ураганите в нашите души.

Зад пушилки оглушителни гърмежи родната й гръд открай време ласкаво обгръща свидните си чеда. Настървени завоеватели са пропадали тук - пленници на заветната завоювана, но непокорена земя.

Затова ли е непредсказуем българският дух? Като страната ни - птица феникс с небесни криле. Оттук ли е богатството на култури, нрави, обичаи, виртуозно избликнали в неподражаем фолклор?

Изтерзана богоподобна земя. Нямаща еквивалент на злато.

Могъщият стоманен полуостров, претопил неукротими стихии, се възправя. Готов за още по-страховити сражения. Сраснати със скалите, гранитни са нашите корени. Сурови ветрове са замесили маята на душите ни. Уникална съдба. Затова ли тук се раждат високо еволюирали същества? В двубои с нисши предателства.

Там, където ехти прибоят, според езотериката, струи наситена „прана“ (природна праенергия, захранваща живота с трептящи искрици виталност). И цъфти той в колоритни нюанси. И се възражда в причудливи форми. Гранитна твърд с огнено лъчение. Царството на нестинарите.

Затова ли тук се роят невероятни лечители, врачове, псифеномени?... Затова ли са страшни кладите, гоненията, политическите и финансови угрози, напиращи да сринат и погребат завинаги дръзките спасители на народа?

Напразно. Природните феномени в човешки образ, родени сред вихъра на земна и космична прана, са устойчиви като сиенитния Балкан. Имало ги е и ги има, противно на тесногръди отродени екзекутори, опитващи да пречупят и изличат завинаги жилавото ни племе.

Някои от тях - Петър Дънов, Стойна Преподобна, Ванга, дядо Влайчо - отдавна са легенди, прехвърлили отеснелите граници на страната.

Такава е сложната ни кармична обремененост. Колкото до въпроса: кой е необяснимият феномен на оживялата като по чудо сред стихиите благодатна земя, отговорът е - народът й. Неразгадаем е кодът му.

От: „Зеница към Вселената: Свръхфеноменът Слава Севрюкова“, Христо Нанев, изд. Факел
* Картина на Лили Димкова от цикъла „Пейзажи“, lilidimkova.com

3040 Преглеждания