„Първият знак за раздяла между телата и техните имена… Хората, които ме научиха да чета, вече ги няма.“ ~ „Физика на тъгата“
(© Яна Лозева)
♥ Ронлив език
Научих буквите в гробището на онова изтляващо под слънцето градче. Мога да го кажа и така – смъртта беше първият ми буквар. Мъртвите ме научиха да чета. Изречението е съвсем буквално. Ходехме всеки четвъртък и събота. Заставах чинно пред напечените каменни кръстове. Бях висок колкото тях. Прокарвах с известна боязън пръста си по вдлъбнатините, четях повече през кожата, запомнях полумесеца на С, портата на П и колибата на А. Езикът изглеждаше топъл и твърд. Имаше ронливо тяло. Оставаше само малко прах и ситен пясък по пръстите ми от камъка. Първите думи, които научих, бяха:
покой
вечна
тук
памет
роден – починал
бог
И имена, много имена, гробищата гъмжат от имена.
Атанас Хр. Грозданов
Дим. Хаджинаумов
Маринчо – 5 г.
Димо Корабов
Георги Господинов
Егур Саркисян (на баба Саркисца)
Кала Георгиева
Какво ставаше с имената, след като техните собственици умрат? Освобождаваха ли ги? Продължаваха ли имената да значат нещо, или се разпадаха като телата под тях и оставаха само костите на съгласните?
Думите са първите ни учители в смъртта. Първият знак за раздяла между телата и техните имена. Най-странното на това гробище беше, че имената се повтаряха. Стоях дълго пред един камък с моето име, освободено от някого, който го беше ползвал само 3 години.
Години по-късно никога не пропускам гробищата на градовете, в които съм отседнал. След като отдам почит на централните улици, катедралата на площада, мина почтително пред поредния паметник на съответния крал на кон (дали днешните президенти ще стърчат утре върху гранитни лимузини), бързам да се осведомя за градското гробище и да потъна из алеите на този паралелен град и парк в едно. Смъртта е добър градинар. Бях го разбрал още тогава, на 6, сред полуделите рози, кремове, миризливи цъфтящи храсти, сливи, диви ябълки, ситни череши и гниещи круши в селското гробище.
Крематориумът на Пер Лашез прилича на катедрала с комин. Адорно казва, че да се пишат стихове след Аушвиц е варварство. А може ли да има крематориуми, било то и в гробищата?
Мъртвите ме научиха да чета. Изписвам отново това изречение и разбирам, че то казва повече и по-различни неща, отколкото исках. Хората, които ме научиха да чета, вече ги няма. Нещата, които щях да чета оттогава насам, бяха написани предимно от мъртъвци. Това, което изписвам сега, са думи на човек, който се е запътил… Не знаех, че под езика дреме толкова смърт.
Из: „Физика на тъгата“, Георги Господинов, ИК Жанет 45
Георги Господинов © Снимка Яна Лозева
