„И малки са за мен радостите на този свят, и ирония е славата за копнежите ми, а любовта не може да изпълни сърцето ми…“

Съдбовно от неспокойния дух на младия Казандзакис, повел ни през сезоните на любовта с поемата в проза „Змия и лилия“. Една песен за безкрайната и безнадеждна любов, за вечното и неумолимо увлечение, оживяло с пукването на пролетта, разцъфтяло в цялата си пищност през лятото, смразено от съмненията на есента и убито от студа на зимата.

Змия и лилия 31 декември

Рози, рози, рози, за да украся душата си, преди да умре. Да бъде безлунна нощ, да бъдем двамата заедно и над нас да преминава копнежът, тежък и мълчалив. Да бъде като пожар последният проблясък на любовта ни, полунощният час да се изчерви от свян и устните ни да се сковат в безкрайна, няма и неподвижна целувка. И кантаридата на целувката ни да потече в дълбоката нощ и да събуди недрата на животните в дълбините на горите, и да ги подлуди със сладострастието на нощните съвкупления, и да премине над цветята, да разпусне поясите им и да се видят всичките им тайни…

Рози, рози, рози, за да украся душата си, преди да умре. В сърцето ми се надига огромна болка и искам да Те притисна, о, Клетнице, о, Любима, с цялата сила на тялото си – както нощем в горите се притискат животните, когато сладострастието изгаря и раздира недрата им.

Огромна болка се надига в сърцето ми и в очите ми лумват пламъците на насладите и оргиите, и на устните ми усмивката трепери и се раздира от болка. Душата ми прилича на онези, които са полудели от мъка и започват да се смеят.

Рози, рози, рози. Като не мога да плача, нека започна да се смея. Смехът ми е гърч и любовта ни, о, Клетнице, прилича на лудост и прилича на омраза, и прилича на презрение. Целувките ми приличат на ухапвания. Стоя и Те гледам в очите, притискам Те в прегръдките си и Те гледам. Не зная дали Те мразя и искам да Те удуша, или съм луд от любов и искам да сме съединени двамата, съчетание сред съчетанията, прегърнати и неподвижни сред нощите.

1906 г.

От: „Змия и лилия“, Никос Казандзакис, превод Иван Генов, изд. „Народна култура“, София, 1981
Снимка: ekathimerini.com