„Ние не живеем от нищо друго освен от нашите бедни, красиви, прекрасни чувства, и всяко, с което постъпваме несправедливо, е една звезда, угасена от нас.“

Из игрите на сенки и приказките за любовта на видния поет, писател и Нобелов лауреат за литература (1946 г.)

~§~

Последното лято на Клингзор

Последното лято от живота си художникът Клингзор, на възраст четиридесет и две години, прекара в онези южни области, недалеч от Пампамбио, Карено и Лагуно, които обичаше и често бе посещавал още от ранни години. Там възникнаха последните му картини, онези свободни парафрази на формите от видимия свят, странните, светоозарени и все пак тихи, съннотихи картини, с извити дървета и къщи като растения, които познавачите предпочитат пред неговия „класически“ период. Тогава на палитрата му имаше само още няколко, много светли цветове: кадмиевожълто и червено, веронезевозелено, кобалтово, кобалтововиолетово, френски цинобър и боя от бреш.

В късна есен вестта за смъртта на Клингзор изплаши неговите приятели. Някои от писмата му съдържаха предчувствия или въжделения за смърт. Може би поради това се понесе мълвата, че той сам е прекъснал живота си. Другите слухове, каквито обикновено кацат по всяко име, около което се спори, са доста по‑безпочвени от първия. Мнозина твърдяха, че вече от месеци Клингзор бил душевноболен и един не особено разсъдлив тълкувател на изкуството се опита да обясни с това въображаемо безумие поразителното и странното в предсмъртните му картини! Повече основание от тези брътвежи имаше богатото на измислици сказание за склонността на художника към пиене. Тази склонност съществуваше у него и никой не я назоваваше по‑чистосърдечно с истинското й име, отколкото той самият. В известни времена, а така също и през последните месеци от своя живот, той не само изпитваше радост от честото пируване, но и съзнателно търсеше упоение във виното, за да заглуши болките си и една много често тежко поносима меланхолия

Не ме оставяй на нощта и на тъгата,
най‑скъпо мое, лунно трепкащо лице!
О, фосфор мой и моя свещ сред тъмнината,
ти, мое слънце светло в моето лице!

Клингзор до Едит

Мила звезда на лятното небе,

Как си ми писала разумно и истински и как болезнено ме зове твоята любов, сякаш вечно страдание, вечен упрек. Но ти вървиш по добър път, щом признаваш на мен, на себе си самата всеки свой сърдечен трепет. Само не наричай никое чувство малко, никое чувство незначително! Добро, много добро е всяко, също и омразата, и завистта, и ревността, и жестокостта. Ние не живеем от нищо друго освен от нашите бедни, красиви, прекрасни чувства, и всяко, с което постъпваме несправедливо, е една звезда, угасена от нас.

Не зная дали обичам Джина. Много се съмнявам в това. Не бих й принесъл нищо в жертва. Не зная дали изобщо мога да обичам. Мога да жадувам и да търся себе си в другите хора, да се заслушвам за ехо, горещо да желая да се огледам в някого, да диря наслада и всичко това да изглежда любов.

Ние двамата – ти и аз – бродим из един и същ лабиринт, из градината на нашите чувства, които в този лош свят биват ощетявани, заради това всеки по свой начин си отмъщава на злия свят, но ние искаме единият да остави да съществуват мечтите на другия, защото знаем колко червено и сладко е виното на бляновете. Яснота върху своите чувства и върху „важността“ и последиците от действията си имат само добрите, осигурените хора, които вярват в живота и не правят нито крачка, която и утре, и вдругиден не биха могли да одобрят. Нямам щастието да се числя към тях, чувствам и действам като човек, който не вярва в утрото и гледа на всеки ден като на последен.

Хубавице мила, безуспешно се опитвам да изразя мислите си, изразените мисли винаги са мъртви! Нека ги оставим да живеят! Чувствам дълбоко и с благодарност как ти ме разбираш, как нещо в теб ми е сродно. Не зная как трябва да се впишат в книгата на живота нашите чувства, дали са любов, блаженство, благодарност, състрадание, дали са майчински или детински. Често гледам на всяка жена като стар, хитър развратник и често като малко момче. Често за мен най‑целомъдрената жена е най‑голямото изкушение, често най‑буйната. Всичко е красиво, всичко е свято, всичко е безкрайно добро, щом мога да го обичам. Защо, колко дълго, в каква степен, това е неизмеримо. Аз не обичам само теб, ти го знаеш, не обичам и само Джина, утре или вдругиден ще обичам други образи, ще рисувам други картини. Но няма да съжалявам за никоя любов, която някога съм изпитвал, и за никоя мъдрост или глупост, които съм направил за тях. Теб те обичам, може би защото си приличаме. Другите обичам, защото са толкова различни от мен. Дълбока нощ е, луната е над връх Салуте.

Как се смее животът, как се смее смъртта!

Хвърли глупавото писмо в огъня, хвърли в огъня и

Твоя Клингзор
1922 г.

Избрано от: „Игра на сенки. Приказки за любовта“, Херман Хесе, изд. Рива, 2006 г.
Снимка: Hermann Hesse, en.wikipedia.org