„Глупаците са по-здрави от така наречените мъдреци. Те живеят за момента и знаят, че са глупаци, така че не се тревожат за това какво другите мислят за тях.“
(The Laughing Youth, by Annibale Carracci, 1583)
Ти казваш, че сериозността е болест. Всеки път, когато си спомня себе си, аз се чувствам сериозен, така че какво да правя?
ОШО: Ако можеш да се смееш на себе си, всичко е наред. Хората се смеят на другите, но никога не се смеят на себе си. Това трябва да се учи. Ако можеш да се смееш на себе си, сериозността вече си е отишла. Тя не може да свие гнездо в теб, ако ти си способен да се смееш на себе си.
В Зен-манастирите всеки монах трябва да се смее. Първата ти работа сутринта е да се смееш, най-първата работа. В момента, в който монахът разбере, че вече не спи, той трябва да скочи от леглото, да заеме поза като смешник, като цирков клоун и да започне да се смее, да се смее на себе си. Не може да има по-добро начало на деня. Смехът над себе си убива егото и ти ставаш по-прозрачен, по-лек, когато се движиш в света. И ако си се смял на себе си, тогава смехът на другите за твоя сметка няма да те разстройва. Всъщност те просто ти съдействат, правят същото нещо, което и ти правиш. Така се чувстваш щастлив.
Да се смееш на другите е егоистично; да се смееш на себе си е много смирено. Научи се да се смееш на себе си - на твоята сериозност и на други подобни неща. Заради сериозността можеш да се почувстваш сериозен. Тогава наместо една си създал две болести. Тогава и това може да бъде повод да станеш сериозен, и така все отново и отново. В това няма край, то може да продължава до повръщане. Затова вземи нещата под контрол още от самото начало. В момента, в който се почувстваш сериозен, засмей се на това и потърси къде е сериозността. Смей се, дръпни му един хубав смях, затвори си очите и я потърси. Няма да я намериш. Тя съществува само в същество, което не може да се смее.
Не можеш да си представиш по-нещастна ситуация, не можеш да си представиш по-бедно същество от човек, който не може да се смее на себе си. Така че сутринта започни със смях над себе си и всеки път през деня, когато намериш момент, когато нямаш какво да правиш, посмей се хубаво. Без никаква специална причина - просто защото целият свят е толкова абсурден, просто защото това, което представляваш, е такъв абсурд. Няма нужда да търсиш някаква конкретна причина. Всичко е толкова абсурдно, че човек трябва да се смее.
Нека смехът бъде от корема, а не от главата. Човек може да се смее от главата: тогава смехът е умрял. Всичко, което е от главата, е умряло; главата е напълно механична. Ти можеш да се смееш с главата: тогава главата ти ще създава смеха, но той няма да отиде надълбоко в корема до хара. Няма да стигне до пръстите на краката ти, няма да отиде из цялото ти тяло. Истинският смях е като този на малкото дете. Наблюдавай как коремът му се тресе, как цялото му тяло пулсира - то иска да се търкаля по пода. Това е въпрос на пълнота. Детето се смее толкова много, че започва да плаче; то се смее така дълбоко, че смехът се превръща в сълзи, започват да му текат сълзи. Смехът трябва да бъде дълбок и пълен. Това е лекарството, което аз предписвам за сериозност.
Ти би искал да ти дам някакво сериозно лекарство. То няма да помогне. Ти трябва да си малко глупав. Всъщност и най-високият връх на мъдростта винаги носи в себе си гламавщина, най-големите мъдреци на света са били също и най-големите глупаци. Това ще е трудно да се разбере. Не можеш да си представиш как те могат да са глупаци, защото умът ти винаги разделя: мъдрият човек никога не може да бъде глупак, а глупакът никога не може да бъде мъдър. И двете становища са погрешни. Има големи глупаци, които са много мъдри.
В старите времена в двореца на всеки крал е имало по един голям глупак - дворцовият глупак. Той е бил балансиращ фактор, защото прекалената мъдрост клони към глупост - всичко прекалено е глупаво. Необходим е някой, който да свали нещата на земята. В кралските дворци са имали нужда от глупак да ги разсмива, иначе мъдреците имат склонност да стават сериозни, а сериозността е болест. Сериозността е причина да загубиш чувство за мярка, за перспектива. Ето защо всеки кралски дворец си е имал глупак, голям глупак, който е казвал и вършел някои неща и така е връщал хората на земята.
Един император си имал глупак. Веднъж императорът се гледал в огледалото. Глупакът дошъл, втурнал се и го ритнал отзад. Императорът се блъснал в огледалото. Той, разбира се,, много се разгневил и извикал: „Ако не ми дадеш някакво обяснение за твоята глупава постъпка, което да е по-глупаво и от самата постъпка, ще те осъдя на смърт".
Глупакът отговорил: „Господарю мой, аз дори и не помислих, че това може да си ти. Стори ми се, че там е застанала кралицата“.
Трябвало да му се прости, защото обяснението, което дал, било дори още по-глупаво. Но за да намери такова обяснение, глупакът трябва да е бил наистина мъдър.
Всеки велик мъдрец - Лао Дзъ, Исус - проявява в известна степен качество на върховна глупащина. Това трябва да е така, защото иначе мъдрецът ще е човек без никаква острота, ще е ужасна скука. Той трябва и да е малко глупав. Тогава нещата са балансирани. Виж Исус - язди на магаре и вика: „Аз съм Божият Син“. Погледни го само! Той трябва да е бил и двете. Хората сигурно са се смели: „Какви ги приказваш? Да говориш такива неща и да се държиш по този начин..“.
Но аз знам, че това е проява на съвършена мъдрост. Лао Дзъ е казал: „Всички са мъдри, освен мен. Аз, изглежда, съм глупав. На всекиго умът е бистър; само моят ум изглежда, че е тъмен и объркан. Всеки знае какво да прави и какво да не прави: само аз съм объркан“. Какво означава това? Той казва: „В мен мъдростта и глупостта се срещат“. А когато мъдростта и глупостта се срещнат, това е трансцендентност.
Затова не взимай на сериозно сериозността. Смей ѝ се, бъди малко глупав. Не осъждай глупостта; тя си има своите прелести. Ако можеш да имаш и двете, ще имаш в себе си качеството на трансцендентността.
Светът става все по-сериозен и по-сериозен. Затова ракът е толкова разпространен, има толкова много сърдечно болни, толкова много с високо кръвно, толкова много луди. Светът е изместен, засилен прекалено много в едната крайност. Бъди и малко глупав. Посмей се, бъди като дете. Порадвай се, не ходи навсякъде със сериозно лице, и ще откриеш изведнъж как в теб се появява едно по-дълбоко здраве - по-дълбоките извори на твоето здраве са станали достъпни.
Чул ли си някога някой глупак да е полудял? Никога не се е случвало. Все търся някъде да съобщят за глупак, който е полудял. Досега не съм срещал такова съобщение. Разбира се, глупакът не може да полудее, защото, за да полудееш, трябва да си много сериозен. Освен това винаги съм се стремял да си изясня дали глупаците не са по някакъв начин предразположени да имат по-добро здраве от така наречените мъдреци. И това е така: глупаците са по-здрави от така наречените мъдреци. Те живеят за момента и знаят, че са глупаци, така че не се тревожат за това какво другите мислят за тях. Тази тревога се превръща в раков фактор в ума и в тялото. Глупаците живеят по-дълго и се смеят последни.
Помни, че животът трябва да бъде дълбоко равновесие, много дълбоко равновесие. И тогава, точно в средата, ти ще се измъкнеш. Енергията се издига високо, ти започваш да се движиш нагоре. И това трябва да бъде така по отношение на всички противоположности. Не бъди мъж и не бъди жена: бъди и двете, така че да не бъдеш нито едното, нито другото. Не бъди мъдър, не бъди глупав, за да отидеш отвъд.
Из: „Следвай Ме. Беседи върху притчите на Исус“ (Том 1), Ошо, изд. Гуторанов
Картина: The Laughing Youth, by Annibale Carracci, 1583; chinaoilpaintinggallery.com
