Пет стихотворения на Небесния гурбетчия Ивайло Балабанов, който пое към своето вечно обитание, посипвайки земята с бисери от поетичната си душа.

Благодарим, Поете!

Ивайло Балабанов (1945 ~ 2021)

Кръст
На Ицо Янев

Приятелю, ще ти го кажа просто –
богатството съвсем не е порок:
Каквото имаш – имаш го от Господ,
каквото нямаш – нямаш го от Бог.

Но не мисли, че си богопомазан.
В предишния живот си бил бедняк.
Сега си богаташ, но си белязан
със още по-висок кармичен знак.
За друго, по-голямо изпитание,
си прероден на грешната земя.
Богатството е новото страдание
на твоя дух... Дано да проумя,
че със Христова орис си наказан,
че трябва да решиш – сега и тук,
дали във финикийската съблазън
ще вложиш Божи смисъл, цел и дух;
достойна ли е вълчата природа
на алчността; дали не е вина
че имаш двайсет ризи в гардероба,
а ближният до тебе – ни една...
Приятелю, високо изпитание
те чака в този твой кармичен кръг...
Богатството е винаги страдание
и винаги е тежко като кръст.

...

Очи (Жената с белия шал)
На Ваня

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам – защо красотата й, господи, бяла
на човека със малката черна душа си дал?

Как така бяла птица и гарван в едно съчетаваш?
Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
декември край мен мирише на цъфнали ябълки.

И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й – бялата – там.

Дали е сляп, Господ, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.

Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!

...

Сълза

Живея просто. И щастливо даже.
Ям свой си хляб, което ще рече,
че след смъртта си мога да ви кажа:
„Откъснах ябълка – посях дръвче.“
Ала душата е привидно сита....
Тя нощем взема слепите очи
на Яворов, край Анхиало скита
и слуша как градушката бучи.
Тя вижда как над дните ни банални,
над този свят, прогнил от старо зло,
звънят червени нощни наковални,
вървят девойки в бяло облекло....
Това й трябва на душата още :
чирпанско вино и маслинов клон.
Тя в труд денува, но препуска нощем
на своя ален харамийски кон.
И ето цялата човешка драма,
изпята в нежен Яворов куплет:
душата на човека е събрана
в една сълза
 сълза на сляп поет.
Една сълза, която още свети
над този свят, докрай неразгадан,
с която оскърбените поети
отсядат във хотела на Чирпан.

...

Българско стихотворение

Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия….
Великите й царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвеста пияна,
а ореолите – алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши…
Защо е с тях? Защо не е с народа?
Момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне - като в турско време,
„Къде си, вярна ти, любов народна?”

...

Мак

Бащите ви си имат ореоли,
красива смърт, известни имена.
Баща ми даже пиле не заколи.
Не се завърна с орден от война.
И вместо знатен – зноен в мраз и жега
живя дълга си тих на кантонер.
Прочетоха му нещо над ковчега,
задраскаха го в общия тефтер.
За него никой не написа очерк,
а каменарят селски издълба
в прост камък името му с грапав почерк,
над името му кръст  а не звезда.
Но никой не поправи тази грешка.
Баща ми, смачкан като пътен знак,
лежи в земята... С траурна насмешка
над гроба му се червенее мак.

* Стихове на Ивайло БАЛАБАНОВ
Снимка: Ивайло Балабанов (1945 ~ 2021)