„…Ето по такъв начин всеки бог отглежда своето лозе, всеки градинар градината си и върху цялата земя се е разпростряла човешката любов, защото човешката любов значи грижа.“
За отрудените човешки ръце, творящи и виното, и хляба насъщен, с Радичковото дивно слово.
Йордан Радичков (1929 ~ 2004)
…Всички лози изглеждат равни помежду си; по същия този начин и хората са различни и са едновременно равни помежду си. Тук и там се е разположила нашироко дива лоза или лоза от сорта отел, тях стопанинът нито пръска с разтвор, нито връзва през кръста, нито пък посяга да откърши някой крехък филиз. Тези лози бог е изхвърлил от рая, дълго дивели те и скитали по горите, примъкнали се после в питомното лозе, човекът ги пожалил и макар че раждат малко, той не ги изтребва, а посяга есенно време милостиво към тях, събира по някоя шепа зърно и го смесва с гроздето на питомните лози. По този начин питомните вина придобиват малко див привкус... В края на краищата и сам човекът е изгонен от рая и като се е скитал той и е дивеел из горите, примъкнал се е най-сетне в питомното лозе, за това и в самия човек има малко привкус на дивото... Аз мисля, че ето по такъв начин всеки бог отглежда своето лозе, всеки градинар градината си и върху цялата земя се е разпростряла човешката любов, защото човешката любов значи грижа.
Когато една земя рече да ражда - ражда, когато се изтощи, започва тя да линее и се превръща в орница. България е пълна с орници, в по-старите времена, макар и оскъдно, тези орници прехранваха сума свят. Истина е, че всичко туй се прехранваше с цената на непосилен труд. Непосилен, непосилен, но все пак е бил по силите на човека, щом от памтивека се е държал той със зъби и с нокти за орниците. Тия орници са се напластили, изглежда, в съзнанието ми още преди моето раждане и мисля аз, че те са в съзнанието на всеки българин от планинските и полупланински райони на страната. Понякога започвам да се съмнявам дали свои спомени си спомням от орниците, или част от тези спомени са спомени на мои праотци...
В орницата, което къде поникне, там и расте, и това е негово свещено право!
В орницата единствено човекът се намесва, за да подреди по нов начин божията подреба. Ако посади той лозе в едно оградено парче земя, то там има право да живее само лозето му. Ветровете какво ли не семе са хвърляли в лозето, колко пъти само вълчи глутници заравяха горчивото семе на вълча ябълка, каква ли твар не е пониквала там, но нали за това е мотиката в ръцете на човека, да изтребва тя дивата твар... Природата само сее, тя вечно засява, но не отглежда. Човекът очертава парче земя, разорава го и засява, но той не само засява, той отглежда посятото, гледа го като зеницата на окото си. Природата е само сеяч, човекът е и сеяч, и жътвар. Малкият разум на човека се е вместил някак тайно, незабележимо, на пръсти, в големия разум на природата, измъкнал е той само една шепа от дивото, за да го опитоми за себе си. Ако погледнем сериозно, ще видим, че това са само кучешки бълхи, които човекът пощи върху кожата на природата. Понякога природата с един само замах изтребва опитоменото от човека, и ето че той отново нарамва мотиката и копачката и тръгва да съживява или възкресява изтребеното.
Избрано от разказа „Лозе“ на Йордан Радичков от сборника „Нежната спирала“, изд. „Български писател“, София, 1983 г.
Снимка: Йордан Радичков (1929 - 2004) © Личен архив, dictionarylit-bg.eu