„Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш…“
(Ray Bradbury and Robert Bloch, 1977)
451° по Фаренхайт
Дядо ми умря още когато бях малък. Той беше скулптор. Той също така беше извънредно благ човек, който се раздаваше на хората; той помогна да се разчистят бордеите в нашия град, правеше ни играчки и през живота си извърши милион неща - ръцете му никога не бездействуваха. И когато умря, изведнъж разбрах, че съвсем не плача за него, а за нещата, които той правеше. Плачех, защото съзнавах, че той никога вече няма да може да ги прави, че никога вече няма да може да издълбае парче дърво, да ни помага да отглеждаме гълъби в задния двор или да свири на цигулка и да ни разправя анекдоти, както само той умееше. Той беше станал част от нас и когато умря, с него умряха и всичките му дела и вече нямаше кой да ги върши по същия начин. Той беше особен. Но беше необходим човек. И досега не съм успял да се примиря със смъртта му. Често си мисля колко много прекрасни дърворезби не се родиха, защото той умря. От колко много анекдоти се лиши светът; колко много гълъби се върнаха по домовете си, без неговите ръце да ги погалят. Той даваше смисъл на живота. Правеше нещо за света. В нощта, в която той си отиде, светът обедня с десет милиона добри дела.
…Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, картина или къща, дори стена - която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях.
Няма значение какво правиш, казваше той, стига само с докосването си да можеш да превърнеш едно нещо в нещо, което не е било преди, в нещо ново, което ще прилича на теб, след като отдръпнеш ръцете си. Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката и истинския градинар, казваше той. От косача няма да има следа, градинарят ще остане там цял живот.
…Веднъж, преди петдесет години, дядо ми ми показа няколко филма за ракетите „Фау-2“. Виждали ли сте някога гъбата на атомната бомба от двеста хиляди мили височина? Тя не представлява нищо, просто убождане с карфица. Въпреки цялата пустош около нея. Дядо ми ни прожектира тези филми десетина пъти и каза, че един ден нашите градове ще разгърнат обятия и ще пуснат в себе си повече зеленина, земя, природа, за да помнят хората, че на нас ни е отделено малко място на земята и че ние живеем сред тази природа, която може да си вземе обратно всичко, дето ни е дала, само като извие ураганите си срещу нас или като изпрати морските си бури, за да ни покаже, че не сме чак толкова всемогъщи. „Ако не помним дебнещата пустош на нощта - казваше дядо, - някой ден тя ще дойде и ще ни превземе само защото сме забравили колко ужасна и реална може да бъде тя.“ Разбирате ли? - Грейнджър се обърна към Монтег. - Дядо умря така отдавна, но ако разтворите черепа ми, в гънките на мозъка ще намерите отпечатъците от неговите пръсти. Той ме докосна с ръка. Както вече ви казах, той беше скулптор. „Мразя римляните с тяхното status quo - казваше той. - Напълни очите си с чудеса, живей като че ли ще умреш след десет секунди. Опознай света. Той е по-фантастичен, отколкото всяка изфабрикувана мечта, за която си даваш парите. Не искай гаранции, не искай сигурност - такива неща светът не познава. И ако ги имаше, те биха приличали на големия ленивец, който ден след ден виси надолу с главата от клона на някое дърво и проспива живота си. По дяволите! - казваше той. - Раздрусай дървото и нека ленивецът се строполи на земята.“
Избрано от: „451° по Фаренхайт“, Рей Бредбъри, сборник „Черно слънце“, изд. „Народна култура“, 1990
Снимка: Рей Бредбъри през 1977 г., commons.wikimedia.org
