„За нас е добре пациентът да се намира в състояние на максимална несигурност и съзнанието му да е пълно с противоречиви представи за бъдещето, всяка от които да буди надежда или страх.“ ~ „Писмата на Душевадеца“, 1941 г.
Clive Staples Lewis (1898 ~ 1963)
Предисловие
Нямам намерение да обяснявам как попаднаха в ръцете ми писмата, които сега предлагам на читателите.
Съществуват две еднакво сериозни, макар и противоположни грешки, които хората допускат по отношение на дяволите. Едната е да не вярват, че те съществуват. Другата е да вярват, че ги има, и да проявяват прекален и нездрав интерес към тях. Самите те са еднакво доволни и в двата случая и приветстват с еднаква радост както материалиста, така и магьосника. С такъв ръкопис, какъвто е използван в тази книга, може да се сдобие всеки, който е разбрал как става това. Но злонамерени или раздразнителни хора, които биха го използвали по неподходящ начин, няма да го научат от мен.
Съветвам читателите да помнят, че дяволът е лъжец. Не всичко, което Душевадецът казва, трябва да се приема за чиста монета, даже и от неговата собствена гледна точка. Не съм се опитвал да разкривам самоличността на хората, споменати в писмата. Все пак, мисля си, че едва ли е възможно образите на отец Ежсън, да речем, или на майката на пациента, да са напълно достоверни. Самозалъгването е често явление не само на Земята, но и в Ада.
К.С. Луис
Магдален Колидж, 5 юли 1941 г.
***
Шесто писмо
Драги ми Горчилко,
Щастлив съм да чуя, че възрастта и професията на пациента ти правят възможно, но съвсем не сигурно той да бъде мобилизиран в армията. За нас е добре той да се намира в състояние на максимална несигурност и съзнанието му да е пълно с противоречиви представи за бъдещето, всяка от които да буди надежда или страх. Няма нищо по-добро от напрежението и безпокойството, за да барикадираш едно човешко съзнание против Врага. Той иска мисълта на хората да бъде заета с това, което вършат; нашата задача е да ги караме да мислят за онова, което ще им се случи.
Разбира се, твоят пациент е усвоил идеята, че трябва смирено да се покори на волята на Врага. Всъщност под това Врагът разбира, че той трябва преди всичко търпеливо да понесе изпитанието, което в действителност му е определено - т.е. безпокойството и напрежението от настоящето. Тъкмо за тях той трябва да каже: „Да бъде Твоята воля“ и да се помоли за насъщния хляб именно за ежедневното понасяне на това. Твоята задача е да се погрижиш пациентът ти да не възприема сегашния си страх като отредения му кръст, а да мисли само за нещата, от които се страхува. Нека смята тях за свои кръстове, нека забрави, че те, бидейки несъвместими, не могат всичките да му се случат наведнъж, и нека предварително се упражнява в сила на духа и търпение спрямо всичките тях. Защото истинско примирение в един и същ момент с десетина различни и хипотетични съдби е почти невъзможно, а Врагът не подкрепя особено онези, които се опитват да постигнат това. Примирението с настоящето и действително страдание, дори и когато това страдание се състои в страх, е далеч по-лесно постижимо.
Тук действа един важен духовен закон. Вече ти обясних, че можеш да обезсилиш молитвите на пациента, като пренасочваш вниманието му от Самия Враг към собствените му представи за Врага. От друга страна, страхът се преодолява по-лесно, когато съзнанието на пациента се отклони от това, което е страшно, към самия страх и го приеме като непосредствено и нежелано душевно състояние. А щом той сметне страха за свой кръст, неизбежно ще го окачестви като душевно състояние. Следователно можем да формулираме общовалидното правило: при всички умствени процеси, полезни за нашата цел, карай пациента да се съсредоточава върху обекта на мисълта, а не върху процеса на мислене; а при всички мисловни процеси в полза на Врага, го карай да се вглежда в себе си. Една обида, например, или едно женско тяло трябва да насочват вниманието му навън, към самия обект, така че да не си мисли: „Сега се намирам в състояние, наречено гняв, или пък в състояние, наречено сладострастие.“ И обратно: нека мисълта: „Изпълвам се с все по-благочестиви и милосърдни чувства“ така да насочи вниманието му навътре, че изобщо да не поглежда извън себе си, за да види нашия Враг или ближните си.
Що се отнася до по-общото му отношение към войната, не бива да разчиташ твърде много на ония чувства на омраза, които човеците така обичат да обсъждат в разни християнски или антихристиянски периодични издания. В скръбта си пациентът естествено може да се изкуши да изпитва отмъстителни чувства към немските военачалници и дотук всичко е наред. Но обикновено става дума за една мелодраматична и въображаема омраза, насочена към някакви недействителни изкупителни жертви. В действителност той никога не е срещал тези хора на живо - за него те са кухи образи, които си е изградил въз основа на прочетеното във вестниците. Резултатите от подобна измислена омраза често са твърде разочароващи, а измежду всички човеци англичаните са най-жалките мекушавци в това отношение. Те са тъкмо тоя презрян вид същества, които гръмогласно заявяват, че инквизицията е твърде меко наказание за враговете им, а после предлагат чай и цигари на първия ранен немски пилот, който почука на задната им врата.
Каквото и да правиш, в душата на пациента ти ще се намери място както за милосърдие, така и за злоба. Най-важното е да насочваш злобата към непосредствено заобикалящите го, към хората, които той среща всеки ден, а да запратиш милосърдието далеч към периферията, към хора, които не познава. Така злобата става съвсем истинска, а добротата - въображаема.
Няма никакъв смисъл да разпалваш омразата му към немците, ако в същото време той развие гибелния навик да се държи добре с майка си, с работодателя си или с човека, когото среща във влака. Трябва да възприемаш твоя човек като поредица от концентрични кръгове, като най-вътрешният представлява неговата воля, следващият е разумът му, а накрая идва въображението. Едва ли можеш да се надяваш, че веднага ще изключиш от всичките кръгове всичко, което ти намирисва на Врага. Но трябва упорито да изтикваш всички добродетели навън, докато накрая те без изключение се озоват в кръга на въображението, а всички желани от нас качества трябва да бъдат вътре, в кръга на Волята. Единствено когато стигнат до кръга на волята и там се превърнат в навици, добродетелите стават наистина фатални за нас. (Разбира се, нямам предвид онова, което пациентът погрешно смята за своя воля - парата, която вдига около своята решителност и здраво стиснатите зъби, а истинския център - онова, което Врагът нарича сърце.) Никакви добродетели, нарисувани във въображението или одобрени от разума и даже в известна степен онези, които човеците обичат и им се възхищават, няма да ги спасят от дома на Нашия Отец. Те само ги правят по-забавни, когато се озоват там.
Твой любящ чичо
Душевадецът
Из: „Писмата на Душевадеца“, Клайв Стейпълс Луис, превод Ралица Ботева, изд. „Нов човек“, 2010 г.
Снимка: Clive Staples Lewis (1898-1963); CS Lewis College