За тъжните ни лични истории и избора да бъдем щастливи. Защото всяка монета има две страни…
Всички имаме някаква трагична история.
В нея са включени „ужасните“ неща, които е трябвало да преживеем – грижливо подредени, уголемени и архивирани, за да оправдаят най-неприятните ни недостатъци.
Както казва Ерик Берн, трагичната история на живота ни е един тежък „дървен крак“.
Играта на „дървен крак“ е ясно представена от човек с унило лице и жално изражение, на чиито гърди се мъдри следният надпис: „Какво може да се очаква от мен, след като имам дървен крак?“. Кой не е играл понякога на тази игра? Кой не разполага с поне един „дървен крак“, приготвен като удобно извинение, обясняващо това, за което няма друго обяснение освен собствената ни отговорност?
Често ролята ми на терапевт се състои в това да отстранявам дървените крака.
– Какво може да се очаква от мен, след като…
… съм изгубил майка си, когато съм бил съвсем малък?
… никога не съм познавал моите баба и дядо?
… баща ми е алкохолик?
… имам толкова лош късмет?
… съм се родил в толкова бедно семейство?
… родителите ми са били неграмотни?
… съм толкова слаб?
… съм толкова своенравен?
… съм такъв невротик?
… имам толкова трагичен живот?
...
Коя е другата страна на историята?
Другата страна е това, което обичам да наричам „поводите ми за щастие“.
Ще попиташ защо вярвам, че съм щастливец.
Днес, за първи път, имам желание да отговоря на едно от твоите „защо“-та.
Щастливец съм, защото съм син на две прекрасни човешки същества.
Щастливец съм, защото съм плод на любов, каквато не съм виждал никъде другаде и се съмнявам, че някога ще видя.
Щастливец съм, защото родителите ми са компенсирали с безмерна любов всеки недоимък, който съм преживял.
Щастливец съм, защото знам, че както баща ми, така и майка ми са ми дали най-доброто, което са имали.
Щастливец съм, защото – без да съм направил каквото и да е – съм се родил с интелигентността, чувствителността и интуицията, необходими за това, с което се занимавам и обичам.
Щастливец съм, защото никога не съм страдал от глад, студ или сериозно заболяване.
Щастливец съм, защото живея в къщата, която винаги съм мечтал да имам.
Щастливец съм, защото неотдавна „срещнах“ по-големия си брат и двамата решихме никога повече да не се разделяме.
Щастливец съм, защото се занимавам с това, което най-много обичам, и ми плащат да върша нещо, което ми доставя истинско удоволствие.
Щастливец съм, защото съм само на трийсет и шест години, а съм спечелил любовта на милиони хора и преживявам с цялото си същество отношенията си с околните.
Щастливец съм, защото имам почти всичко, което някога съм искал, и то без да полагам усилия да го постигна.
Щастливец съм, защото все още съм способен да се влюбвам.
Щастливец съм, защото обичам и съм обичан.
Щастливец съм, защото – макар да не правя всичко, което искам – никога не правя онова, което не искам.
Щастливец съм най-вече, защото съм баща на двете си деца.
Аз съм аз.
Щастливец!
Из: „Писма до Клаудия”, Хорхе Букай, ИК „Хермес”
Снимка: Jorge Bucay