Шипка. Подвигът и ужасът… сбрани на едно място ♥ Яна ЯЗОВА

(Яна Язова, около 1930-те години, в архива на проф. А. Балабанов)

Шипка

Един от участниците в тия паметни боеве, а именно българинът опълченец подполковник Кисов, за първия ден на тия боеве е писал: „Цялата неприятелска армия пред нашите очи се построи в няколко линии.“

С тези прости няколко думи той е изразил целия трепет на приближаващата катастрофа.

Какви думи е казал Леонид на своите 300 спартанци, когато около Термопили гръцката земя е била почерняла от азиатските пълчища на Ксеркса, не се знае. Може би в няколкото думи, казани там от него, се е съдържал именно паметният надпис, останал впоследствие завинаги да напомнюва на човечеството неговата слава: „Пътнико, иди кажи на Спарта…“

Такива думи са се казвали и на Шипка. Положението на малобройния Шипченски отряд пред налитащите османски пълчища е било това на Леонида пред сганта на Ксеркса. Двама военачалници, разделени от 2400 години, са били обхванати от едни чувства… единият на Термопили, другият на Шипка!
Изходът от неравната борба е бил ясен пред очите на единия и очите на другия.

Но Леонид е имал пред себе си спартанци, а руският генерал Столетов е имал пред себе си необучени за война българи. Повечето въстаници, нежели войници, те бяха претърпели вече жестоко оредяване след старозагорския бой.
Видели Тракия да гори, те имаха пред очите си своята многострадална родина като един труп, наполовина пресечен от ятаган и наполовина изгорен.
Вместо да й донесат свобода, те й бяха донесли унищожение!
Застанали на прохода, те знаеха, че стоят на врата и че тази врата е последна.
Тяхното присъствие на прохода бе заставане на праг.

Отстъплението можеше да се равнява само на смъртта. Пламъците от Тракия щяха да залеят Дунавската равнина… Братята руси, ако не бъдат погълнати от тази огнена вълна, ще преплуват обратно Дунава, за да не се върнат повече, защото цялата българска земя ще се превърне в гроб.

Всичко това трябва добре да е премислювал и генерал Столетов, когато ги е разпореждал из бойните участъци на прохода. Техните отчаяни лица с червените белези от пресни рани, с черните оглавници от ръждивите железни халки по вратовете, опушените от димове лица, опърлените от пожари коси и вежди, всичко това е гледало на него. Това мълчание него е питало.

Зловеща картина!… Военачалник на един отряд, съставен от освободители и роби, от свободни войници и свалени от бесило бунтовници, от хора, които са носили надежда за живот, и такива, които се готвеха да умрат, защото я нямаха, един отряд с бойни знамена, но и с една половина, която носеше по лицата, по шиите си и по насечените си от ятаган ръце страшни поражения и погроми като своя бойна слава.

Подвигът и ужасът… сбрани на едно място. Надеждата и смъртта в едни очи… това бяха двете половинки на отряда. От едната страна руси, от другата българи!…

Ето какво имаше пред себе си генерал Столетов. Да говори на орловците… имаше ли нужда?… Те шетаха по своите позиции с познатото суетене пред боя, каквото обхващаше всички войници. Те и не обръщаха глави да го подирят с очи. Командата бе дадена още през нощта. Оставаше им сега да се разпоредят.
На него гледаха само опълченците. С едно гледане, което бе напрежение на смърт и живот, но и въпрос, на който той можеше да даде само отговора на Леонида. Най-сетне техните дружини се сбраха около него и в гробно мълчание зачакаха. Техният въпрос да бъдат ли утре, се решаваше тук!

– Момчета!… – викна изведнъж сърцераздирателно генерал Столетов. – Видяхте в Стара Загора как вековните ви врагове предаваха всичко българско на унищожение! И сега виждате какво става там… в полето!…
След битката при Стара Загора царят и цяла Русия гледат на вас, юнаци, като на самоотвержени, неустрашими храбреци!… Че българският опълченец се бие не по-малко храбро от своя по-стар брат руския войник! Неприятелят, с когото вие тъй юнашки и неустрашимо се бихте при Стара Загора, настъпва към нашата позиция. Той се готви да превземе Шипченския проход! От участта на шипченската позиция зависи съдбата на вашето отечество България! Вие трябва да приложите всичкото си усилие да не допуснете кракът на врага да стъпи на шипченското възвишение!
Помнете, юнаци, че царят и цяла Русия очакват от вас да защитите Шипка!
България от вас чака своето освобождение!…“

„Чудна беше съдбата на Опълчението – пише по-късно Бендерев, участник в тия боеве. – Генерал Гурко, който през целия си задбалкански поход не разреши на Опълчението да вземе участие нито в едно от сблъскванията с турските войски, трябваше да се превърне в безпомощен зрител на единоборството на шепа опълченци (2000 срещу 25 000 турски войници) с главните сили на армията на Сюлейман паша.“

А народният поет, когато е нагласявал на лира същия паметен момент, е намерил следните думи:

Талазите идат;
последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци,
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!

Избрано от: „Шипка“, Колекция „Балкани“, Яна Язова, изд. Изток-Запад
Снимка: Яна Язова, около 1930-те години, в архива на проф. А. Балабанов,  ДА „Архиви“, bg.wikipedia.org