„Моят най-голям брат Николенка, ни съобщи, че знае тайна, чрез която, когато бъде разкрита, всички хора ще станат щастливи; няма да има ни болести, ни неприятности, никой на никого няма да се сърди и всички ще се обичат помежду си…“
(Портрет на Лев Толстой, 1908, Леонид Осипович Пастернак)
♥ Детството на Толстой. Из спомените на писателя
Роден съм и прекарах ранното си детство в село Ясна Поляна. Майка си никак не помня. Бил съм на година и половина, когато тя е починала. По някаква странна случайност не е останал нито един портрет от нея. Моята представа за нея съдържа само духовния й облик и всичко, което зная за нея, всичко е прекрасно и, струва ми се, не само защото всички, които са ми говорили за майка ми, са се старали да говорят за нея само добро, но защото действително в нея е имало много от това добро...
Детството си майка ми е прекарала отчасти в Москва, отчасти в село с моя дядо Волхонски – умен, горд и даровит човек... Моят дядо минаваше за много строг господар...
Всичките му постройки са не само трайни и удобни, но и извънредно изящни. Такъв е и уреденият от него парк пред къщата. Вероятно той е обичал много и музиката, защото само за себе си и за майка ми поддържал свой малък, но добър оркестър. Дори аз заварих огромния бряст в средата на липовата алея – трима души едва можеха да го обхванат – около който бяха направени пейки и пюпитри за музикантите...
Животът на майка ми в семейството на моя баща, както мога да заключа по писмата и разказите, е бил много щастлив и хубав. Семейството на баща ми се състоеше от баба, старица – неговата майка, дъщеря й – моята леля, графиня Александра Илинична Остен-Сакен, и нейната възпитаница Пашенка, и от Татяна Александровна Ерголска – другата леля, както я наричахме, макар че беше наша много далечна роднина, възпитана в дома на дядо ми и прекарала целия си живот в дома на баща ми...
Ние бяхме пет деца: Николай, Сергей, Димитър, аз – най-малкият – и по-малката от мене сестра Машенка...
Баща ми от млади години останал единствен син на родителите си... През 12-та година бил седемнадесетгодишен и въпреки нежеланието, страха и разубеждаванията на родителите си постъпил на военна служба... Той участвувал в походите през 13-14-та година и през четиринадесета година бил взет в плен от французите някъде в Германия, където бил изпратен като куриер; освободен бил едва през петнадесета година, когато нашите войски влязоха в Париж...
След кампанията баща ми, разочарован от военната служба – това се вижда от писмата – подал оставка и дошъл в Казан, където, вече съвсем разорен, моят дядо бил губернатор... Дядо ми скоро умрял, още в Казан, и баща ми останал с наследство, което не струвало колкото всичките дългове, и със старата си майка, привикнала на разкош, със сестра си и братовчедка си на ръце. По това време го оженили за майка ми и той се преместил в Ясна Поляна, където живял девет години с майка ми и овдовял, а после, което вече помня, живееше с нас...
У дома баща ми освен че се занимаваше със стопанството и с нас, децата, но и много четеше. В библиотеката му по онова време имаше произведения на френските класици, исторически и естественоисторически съчинения... Спомням си как слизаше долу при нас и ни рисуваше картинки, които ни се струваха върхът на съвършенството.
Спомням си как веднъж ме накара да му прочета стихове на Пушкин, които ми харесваха и научих наизуст „Към морето“: „Сбогом, стихийо свободна. . .“ и „Наполеон“: „Съдбата чудна се извърши, умря великият човек...“ и т.н. Порази го очевидно патосът, с който аз произнасях тези стихотворения... Разбрах, че виждаше нещо хубаво в моето четене и че беше много щастлив от това. Помня неговите весели шеги и разкази през време на обеда и вечерята и как и баба, и леля, и ние, децата, се смеехме, като го слушахме...
Спомням си как ходехме с него на разходка и как тръгналите подире му хрътки, разиграли се по неокосената ливада, където високата трева ги шибаше и гъделичкаше под корема, тичаха наоколо с подвити настрани опашки и как той им се любуваше. Помня как в деня на ловния празник 1 септември ние всички отидохме с дълга открита кола към определената за ловуване гора, в която беше пусната лисица, и как ловните кучета я гонеха и някъде – ние не можахме да видим това – хрътките я хванаха. Особено си спомням как кучетата преследваха един вълк. Беше край къщата ни. Всички отидохме пешком да гледаме. На талига докараха завързан с ремъци голям сив вълк, с вързани крака. Той лежеше мирно и само поглеждаше под око тия, които идваха при него. Като стигнаха до мястото зад градината, измъкнаха вълка, притиснаха го с вили към земята и му развързаха краката. Той започна да се дърпа и да се гърчи и злобно гризеше ремъка. Най-после развързаха и ремъка зад тила му и някой извика: „Пускай!“ Дигнаха вилите и вълкът стана, постоя десетина секунди. Но викнаха по него и пуснаха кучетата. Вълк, кучета, конници и ездачи полетяха надолу по полето. И вълкът избяга. Помня, че баща ми нещо гълчеше и размахвайки сърдито ръце, се връщаше у дома. . .
Аз обичах баща си много, но разбрах колко силна беше тази моя любов към него чак когато той умря...
Ние имахме две лели и баба. Те всички имаха над нас повече права, отколкото Татяна Александровна, която ние наричахме леля само по навик, защото роднинството ни беше толкова далечно, че аз никога не можех да го запомня, но тя, по силата на любовта си към нас... зае в нашето възпитание първо място. И ние чувствувахме това. И аз имах изблици на възторжено-умилна любов към нея. Спомням си как веднъж на дивана в гостната стая (бях петгодишен) аз се излегнах зад нея; милвайки ме, тя ме докосна с ръка. Аз хванах ръката й и започнах да я целувам и да плача от нежна обич към нея...
Към прислугата тя се отнасяше добре, никога не говореше сърдито, не можеше да понася мисълта за наказания и бой с пръчки, но смяташе, че крепостните са си крепостни и се държеше с тях като господарка. Но независимо от това, отделяйки я от другите, всички хора я обичаха. . .
Най-характерното в нейния живот, което неволно ме увличаше, беше, на първо място, нейната чудна всеобща доброта към всички без изключение. Мъча се да си спомня и не мога нито един случай, когато да се е разсърдила, да е казала рязка дума, да е осъдила, не мога да си спомня нито един случай през тия тридесет години живот...
Още помня как като малки се спущахме с шейни от стръмнината край кошарата (колко весело беше!), а някакъв пътник, вместо да кара по пътя, насочи тройката си по тази стръмнина. Струва ми се, Серьожа и едно момче от селото се бяха засилили и като не можаха да удържат шейната, попаднаха под конете. Момчетата се измъкнаха, без да се ударят. Тройката се изкачи по нагорнището. Ние всички бяхме заети с произшествието: как изпълзяха изпод логоя, как се изплаши средният кон и така нататък. А Митенка – момче на девет години – се приближи до пътника и започна да му се кара. Спомням си колко ме учуди и не ми хареса, когато той каза, че за да не смее никой да минава оттам, където няма път, трябва да го изпратят в конюшнята. А на езика на онова време това значеше да го набият с пръчки...
Най-големият ми брат Николенка беше шест години по-голям от мен. Той е бил може би на десет-единадесет години, когато аз бях на четири или пет, именно когато той ни водеше на Фанфароновата планина. Ние още от много малки – не зная как стана това – се обръщахме към него на „вие“. Той беше чудно момче, а по-късно чуден човек... Имаше такова въображение, че можеше да разказва приказки или разкази за привидения или смешни истории... без да се спре или да се запъне цели часове, и с такава убеденост в истинността на разказваното, та забравяхме, че това е измислица. Когато не разказваше и не четеше (а четеше извънредно много), той рисуваше. Почти всякога рисуваше дяволи с рога, със засукани мустаци, вкопчани в най-разнообразни пози и заети с най-разнообразни работи. И тези рисунки също бяха пълни с въображение и хумор.
Та именно той, когато ние с братята ми бяхме: аз – на пет, Митенка – на шест и Серьожа – на седем години, ни съобщи, че знае тайна, чрез която, когато бъде разкрита, всички хора ще станат щастливи; няма да има ни болести, ни неприятности, никой на никого няма да се сърди и всички ще се обичат помежду си, всички ще станат мравчи братя... И аз помня, че думата „мравчи“ особено ми харесваше, защото ми напомняше мравуняк. Ние дори си измислихме игра на мравчи братя, която се състоеше в това, че седяхме под столовете, като ги заграждахме със сандъци, покривахме ги с кърпи и седяхме там на тъмно, притиснати един до друг. Помня, че изпитвах особено чувство на любов и умиление и много обичах тази игра.
Ние открихме мравчото братство, но най-важното от тайната – какво да се направи, та всички хора да не познават никакви нещастия, никога да не се карат и сърдят, а да бъдат винаги щастливи – тази тайна била, както ни казваше той, написана от него на една зелена пръчица и тази пръчица била заровена край пътя на края на урвата в Стария Заказ, в това място, в което – тъй като все ще трябва някъде да заровят моя труп – аз исках в памет на Николенка да ме закопаят. Освен тази пръчица имаше още някаква Фанфаронова планина, на която, казваше той, може да ни заведе само ако изпълним всички поставени за това условия. Условията бяха, първо, да застанем в ъгъла и да не мислим за бяла мечка. Помня как аз застанах в ъгъла и се мъчех, но просто не можех да не мисля за бяла мечка. Второто условие – вече не го помня – беше някакво много трудно... да минеш, без да стъпиш накриво, по пролуката на дъските на пода, третото – лесно: през цялата година да не видиш заек, нито жив, нито умрял или печен. След това трябва да се закълнеш, че никому няма да откриеш тези тайни.
На оня, който изпълни тези условия и още други, по-мъчни, които той ще съобщи после, ще бъде изпълнено едно желание, каквото и да е то. Ние трябваше да кажем нашите желания. Серьожа пожела да може да прави коне и кокошки от восък, Митенка пожела да умее да рисува всякакви неща като живописец, но увеличени. Аз пък не можах да измисля нищо друго освен това: да умея да рисувам в умален вид. Всичко това, както става при децата, много скоро се забрави и никой не проникна във Фанфароновата планина, но помня тайнствената важност, с която Николенка ни посвещаваше в тези тайни, и нашето уважение и трепет пред разкриващите ни се чудни неща.
Особено силно впечатление остави у мене мравчото братство и свързаната с него тайнствена зелена пръчица, която трябва да ощастливи всички хора...
Идеалът за мравчите братя, с обич привличащи се един към друг, само че не под двете кресла, покрити с кърпи, а под целия небесен свод и за всички хора по света, остана за мен същият. И както тогава вярвах, че съществува тази зелена пръчица, на която е написано онова, което трябва да унищожи всичкото зло у хората и да им даде велико благо, така вярвам и сега, че съществува такава истина и че ще бъде тя открита за хората и ще им даде онова, което обещава.
Из: „Книга за децата“, Лев Толстой, изд. Отечество, 1978 г.
* Портрет на Лев Толстой, 1908, Леонид Осипович Пастернак, en.wikipedia.org
