Пресяваме хората, за да открием човеците ♥ „ДЮН“ и бъдещето като настояще

Още с публикуването си през 1965 г. романът на американския писател Франк Хърбърт (1920-1986) печели наградите „Небюла“ и „Хюго“ за най-добър фантастичен роман на годината. Сър Артър Кларк определя „Дюн“ като изумително произведение на научната фантастика и го подрежда след най-четените романи на 20-ти век. „Дюн“ ни отвежда в далечното бъдеще на феодалното междузвездно общество, в което планетарните владения са управлявани от различни благородни династии. Историята изследва многопластовите отношения между политика, религия, екология, технология и човешки емоции, в хода на битките на враждуващите фамилии за контрол над пустинната планета Аракис и нейната безценна подправка „меланж“, отключваща върховния потенциал на човечеството. Филмовата адаптация на режисьора Дейвид Линч (1984) по романа на Хърбърт претърпява унищожителни критики в САЩ, но печели публиката в Европа и Азия, а настоящата версия на Дени Вилньов „Дюн“ (2021) се превърна в най-гледания филм по кината у нас, седмица след премиерата си в България.

Споделяме частица от посланията на научнофантастичната поредица на Франк Хърбърт, предрекъл бъдеще, което сътворяваме сами.

(„Дюн I“, Франк Хърбърт, изд. „Георги Бакалов“)

„Не с вода бях кръстен, а с пясък, и това ми отне умението да вярвам. Кой ли търгува вече с вяра? Кой би я продал? Кой би купил?“

Ех, ти глупако! Не настоящето влияе на бъдещето, а обратно – бъдещето оформя настоящето. Всичко се вижда по обратен ред. Тъй като бъдещето е вече заложено, самото разгръщане на събитията ще гарантира, че то е фиксирано и неизбежно.

Човечеството периодично преминава през ускорено протичане на събитията, при което изживява борбата и съперничеството на обновяващата се виталност и мълчаливото сбогуване на залязващата част от живота. При този интервално възникващ сблъсък всяко спиране представлява излишен лукс. Защото само тогава човек може да помисли, че всичко е позволено и възможно.

Не бива да притискаш хората в ъгъла. Трябва да им оставяш изход, ако искаш да мируват.

Обладаният от ужас човек се бори сам със себе си. Накрая той напада от отчаяние.

Истинският господар на едно нещо е този, който може да го унищожи.

Като почувствува собствената си напрегнатост, Пол реши да упражни един от уроците за владеене на духа и тялото, които неговата майка му бе преподавала. Три бързи вдишвания събуждаха реакциите: той се гмурна в поток от блуждаещи мисли… съсредоточаване на мисълта… разширяване на аортата… изключване механизма на хаотичното мислене… овладяване на съзнанието… обогатената кръв бързо оросява претоварените области… човек не получава само по инстинкт храна – безопасност – свобода… животинското съзнание не се разпростира отвъд даденото време, нито пък стига до убеждението, че жертвите му могат да изчезнат като видове… животното руши, а не създава… животинските удоволствия остават близо до сетивните нива и не достигат до нивата на възприятието… човекът се нуждае от опорна решетка, през която да вижда своята вселена… съзнателно да се насочва мисълта – ето това образува твоята решетка… телесна цялост в резултат на притока от кръв според най-задълбоченото опознаване на клетъчните потребности… всички тела (клетки) същества са преходни… трябва да се стремиш към непреходност в…

Политика не се гради върху обич. Хората не се интересуват от обич, тя е прекалено безредна. Предпочитат деспотизма. Прекалената свобода поражда хаос. Не можем да си го позволим, нали? А как се печели обич с деспотизъм?

Какво е законът? Контрол? Законът филтрира хаоса, а какво се прецежда през него? Безметежност? Законът – наш върховен идеал и наша най-долна същност. Не гледай закона прекалено отблизо. Сториш ли го, ще откриеш пристрастните тълкувания, празнодумието на правниците, предимствата на облагите. Ще откриеш и безметежността, която е просто другото име на смъртта.

Правителството не може да е религиозно и същевременно да се самоизтъква. Религиозното преживяване се нуждае от спонтанност, която законите неминуемо потискат. А без закони не можеш да управляваш. В крайна сметка твоите закони трябва да заменят морала, съвестта и дори религията, чрез която мислиш да управляваш. Свещеният ритуал трябва да извира от прослава и благочестиви копнежи, които изковават същинския морал. Правителството, от своя страна, е културна организация и особено благодатна почва за съмнения, въпроси и раздори. Виждам как се задава денят, когато церемонията ще трябва да измести вярата, а символиката – морала.

Да търпиш сам себе си е може би най-тежката работа във вселената.

Какво можеш да подредиш, ако сам не си в ред?

Окото, което търси напред най-безопасния курс, ще си остане завинаги сляпо.

Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.

Чувал ли си за животни, които прегризват крака си, за да се освободят от капана? Това е животинска хитрост. Човекът би останал в капана, би изтърпял болката и би се престорил на умрял, за да убие, ако може, ловеца, заложил капана, и да премахне една опасност за себеподобните си.

Да се опитате да разберете Муад' Диб, без да познавате неговите смъртни врагове, харконите, е все едно да се опитате да видите истината, без да познавате лъжата. Все едно да видите светлината, без да познавате мрака. Това е невъзможно.

– Пресявал ли си някога пясък през сито? – запита тя.
Шибащият като камшик въпрос заостри вниманието му. Пясък през сито. Той кимна.
– Ние от „Бин Джезърит“ пресяваме хората, за да открием човеците.

Избрано от: „Дюн I“, Франк Хърбърт, превод Виолета Чушкова, изд. „Георги Бакалов“, Варна, 1987 г.
„Месията на Дюна“, Франк Хърбърт, превод Любен Николов, изд. Орфия, София, 1991 г.
„Децата на Дюн“, Франк Хърбърт, изд. Аргус, София, 1995 г.
Изображение: „Дюн I“, Франк Хърбърт, изд. „Георги Бакалов“