„Това е едно право, а не дълг, господа – каза доктор Ц., доктор по правото и преден столичен адвокат, – и, като право аз, съм свободен да го упражня или не. И аз не го упражнявам и не се бутам из тълпите.“

(1850 ~ 1921)

Не гласувал!
(Истински епизод – из нашите политически нрави)

Това беше в Градската градина.

– Аз никога досега не съм ходил да гласувам! – каза г. Н.

– Нито аз – пазил ме господ – каза г. Д., виден член от софийската интелигенция, на часове и писател.

Аз само един път в живота си съм пуснал бюлетинка в избирателната урна – и то беше преди двайсетина години – не знам как се излъгах – рече г. X., председател на две дружества в София, като допи пивото си и тупна чашата по масата.

– Да си кажа греха, братчета: и аз досега не съм стъпвал до избирателната урна, макар че тя е на два разкрача от моя дом – каза със самодоволство, почти с духовит вид, г. Z., професор, известен даже в Европа по някои свои учени трудове.

– Партизаните нека гласуват – аз не съм такъв и никога не съм бил – обади се г. Т., като помести стола си на сянка, защото жежките слънчеви лучи бяха огрели на главата му, минувайки между два бряста.

Излезе, че и останалите господа в тая компания от видни и интелигентни хора не бяха или почти не бяха изпълнявали тая конституционна тегоба.

Това е едно право, а не дълг, господа – каза доктор Ц., доктор по правото и преден столичен адвокат, – и, като право аз, съм свободен да го упражня или не. И аз не го упражнявам и не се бутам из тълпите. Министър не съм желаел и не желая да ставам.

Докторът по медицината г. М. поглади жълтата си лъскава брада, попъстрена вече от предателски сребристи влакънца, и каза с обикновената си добродушна усмивка:

– Любопитно е, че ние правим това признание спокойно, без да се червим. У нас на днешно време депутатските избори правят тълпите, селяните и сопаджиите, а по-рано с тях и евреите... Те правят правителството. Интелигенцията не взима участие. Тя си запазва правото само да критикува после тия правителства и да осъжда лошия ход на държавните работи.

– Това си изповядаме: mea culp – забележи X.

– Да ви разкажа една история – каза доктор М., като си премести и той стола на сянка. – Летувах лани на Банкя...

А! Една банкянска история! Защо я не даде на автора на „Утро в Банкя“ да я тури и нея в сбирката си? – извика засмян г. Ц., който не беше чел казаната книга.

Докторът продължи:

– Една сутрин рано отивах на лов...

– А! Ти пак за някой лов? – изсмяха се неколцина за тоя му скок от разговор по изборите на ловчийска история.

Докторът махна с ръка.

Пак за изборите ще говоря... Отивах на лов... Току излазям извън Банкя, гледам, че иде една тълпа от двеста-триста души селяни от село К., която предвождаше бай Колю Червенакът. Вие го познавате Червенакът? Той е първенец в това село. Голям агитатор във време на избори. Той влачеше сега тоя народ за София, дето ставаха тоя ден избори за народни представители. Тоя селянин не знам как хипнотизираше хората от селото си. Дойдат избори: „Хайде, момчета!...“ – па ги поведе и в София сам бди дали всякой е дал гласа си за техния кандидат. После, както са дошли, тъй се връщат накуп, пак предвождани от бай Коля Червенакът.

– Аз го познавам, Червенакът – каза адвокатът, – аз му съм защитавал едно дело. Разбран и умен селянин

– И много по-добър гражданин от нас – добави докторът,

– А, докторе!... – пресече го г. Z.

– Къде пладне се залутах близо до селото К. и влязох в едно ханче да си почина. По това време гледам, че тълпата избиратели се връща. И тя се спря с Червенакът при кръчмата да си почине и се почерпи. Здрависваме се с Червенакът. Разпитах го. Всичко благополучно. Пуснали си бюлетинките селяните и сега бай Колю си ги завождаше в село като победител.

– И това всичко? – изсмя се професорът.– Аз мислех, че нещо пикантно ще ни разкажете, а то твоята история е много обикновена.

– Даже много плоска – каза г. Н.

– Но тя – подзе докторът – не е свършена, господа. И онова, което ще ви кажа, няма да го повярвате. Ще се покрият челата ни със срам!

– Ооо!

– Веднага ще видите. Поприказвахме с Червенакът, даже почерпа ме – беше много доволен, и станаха да си идат на село. Из един път той се удари в челото, пребледня и остана като вкаменен.

– Какво има? Прилоша ли ти нещо? – попитах го, като видях измененото му лице. Аз неволно хванах пулса му. Той се дръпна.

– Не ми е лошо, но аз съм говедо! – извика той.

– Но какво има?

– Колко ти е часа? – попита той.

Погледнах часовника си. Беше още рано: три часът.

– Момчета! – обърна се Червенакът към селяните. – Благодаря ви. Вие се показахте и днес като добри български граждани. Аз плащам виното... Вървете си сега без мене. Аз имам малко работа тука.

Селяните си отидоха.

Червенакът отиде при вързания си отвън кон, пристегна му колана и го яхна.

– Ами ти накъде? – попитах го.

– За София пак.

– За София?

– Да. Забравих нещо, трябва да бързам да стигна преди шест часа.

– Но какво забрави там, Кольо? Той взе юздата, готов да потегли, но се приведе към мене и ми каза тихо:

– Господин докторе, срам ме е да ти кажа. Помисли си двеста и петдесет души човеци, дигнах ги от рахата им или от работата им и ги поведох да гласуваме. Убедих ги хората и те ме послушаха. Осемнайсет километра път от село до София биха!... До един гласуваха и изпълниха длъжността си. А аз забравих моята!

– Как? – попитах го в недоумение.

– Забравих аз да гласувам. И той се удари пак по челото:

– Де ми беше пустия ум?

– И ти отиваш сега?

– Да си пусна гласа.

Червенакът бодна кончето си, препусна и се изгуби нататък. Господа, какво мислите?

Из: „Събрани съчинения. Разкази 1901-1921“, Иван Вазов, изд. „Български писател“, София, 1977 г.
Снимка: Иван Вазов; Държател: Национален литературен музей, dictionarylit-bg.eu