„Природата е безучастна; много са тези, които й се подчиняват, но вечността е отсъдена само на подчинението, а не на тези, които се подчиняват.“
Законът на живота
„Аз съм като последен есенен лист, който едва се крепи на стеблото. При първия полъх на вятъра и аз ще падна. Гласът ми е изтънял като на стара жена. Очите вече не показват пътя на краката, а краката ми са натежали и се чувствам много уморен. Всичко е както трябва да бъде.“ Той наведе примирено глава, докато в далечината не заглъхнаха последните звуци от жалното поскърцване на снега, и разбра, че синът му не може повече да го чуе. Тогава ръката му се протегна бързо към снопчето клонки. Единствено то стоеше между него и очакващата го вечност. Ръчагът клонки беше мярката на неговия живот. Една по една клонките щяха да поддържат огъня и подобно на тях, стъпка по стъпка, смъртта щеше да се прокрадва към него. Когато и последната клонка отдадеше топлината си, тогава щеше да настъпи царството на студа. Първо ще замръзнат стъпалата, след това ръцете и вцепенението ще пълзи бавно от крайниците към тялото. Главата ще клюмне на колената и той най-после ще си почине. Това е лесно. На всички е писано да умрат. Той не се оплакваше. Животът е такъв, но е справедлив. Коскуш се бе родил близо до земята, живял бе близо до нея и нейният закон му беше добре известен. Това бе законът на всяка плът. Природата е безмилостна към живите същества. Тя не се интересува от отделната личност. Нейният интерес е насочен към видовете, към рода. Това представляваше най-дълбоката абстракция, на която бе способен примитивният ум на стария Коскуш, но той я съзнаваше превъзходно. Той видя, че правотата й се доказваше от целия живот. Изпълването на дървото със сок, зеленината на разпукалата се върбова пъпка, окапването на пожълтелия лист – в това се състоеше всичко. Природата поставя една задача на всеки жив организъм. Не я ли изпълни, той умира. Изпълни ли я, все едно – пак умира. Природата е безучастна; много са тези, които й се подчиняват, но вечността е отсъдена само на подчинението, а не на тези, които се подчиняват.
Племето на Коскуш беше много старо. Старците, които познаваше като малко момче, познаваха от своя страна старци, живели много преди тях. Следователно истина е, че племето живееше, то олицетворяваше подчинението на всички негови членове от далечното забравено минало, чиито гробове не се помнеха. Те не оставяха следи, бяха краткотрайни явления и отминаваха като летни облаци. И Коскуш бе такова явление, което щеше да изчезне. Природата не се грижеше за това. Тя бе поставила на живота една задача, беше му изковала един закон. Задачата бе продължението на живота, а законът – смъртта.
Девойката е същество, приятно за гледане, силна и с пълна гръд, с кръшна походка и огън в очите. Но задачата й още не е изпълнена. Огънят в очите й се разгаря, походката й става още по-кръшна и тя е ту смела, ту свенлива с младежите така ги заразява със своето безпокойство. Тя става все по-красива и по-красива, докато някой ловец, който не може повече да се въздържа, не я вземе в своята колиба да му готви и работи и да стане майка на неговите деца. С раждането на детето красотата започва да я напуска. Походката й става провлачена и бавна, очите загубват своя блясък и потъмняват и само малките деца се притискат с радост до сбръчканата буза на старицата, седнала край огъня. Тя вече е изпълнила задачата си. След това при първата опасност от глад или при първия дълъг преход я изоставят така, както изоставиха и него, на снега, с малък наръч дърва. Такъв е законът.
От: „Законът на живота“, (от сборника с разкази „Бялото мълчание“), изд. „Отечество“, София, 1982
Снимка: London in 1903, en.wikipedia.org