„Някой би ми възразил, че няма никаква полза от критично мислене и че е по-добре човек сам да арестува мисълта си, за да не му я арестуват други. Струва ми се, че ако такава философия беше вярна, днес нямаше да съществува български език, нито щеше да има българска нация.“
(Последната снимка на Георги Марков, направена дни преди смъртта му в дома на неговия колега и приятел Димитър Бочев от друг техен „колега“ - Николай Калчев, агент „Мартини” от ДС)
За домашния арест на мислите
Подхваната критична мисъл, идея, която нормално следва да се развие и изведе, за да стане ясна, но авторите се стъписват от собственото си мислене, започват да съобразяват множество положения, правят уговорки и като кокошките вдигат непрестанно глави нагоре, откъдето би трябвало да се появи заплахата, и в края на краищата статиите се превръщат в уроци по съобразителност, или още по-точно – опитът да се изкаже някакво мнение завършва без мнение. В частни разговори, насаме, на четири очи, човек може да чуе критични мисли, от които ще му хвръкне шапката. Дори мъгляви и неясни хора, които официално се държат като безлични посредственици, се оказват притежатели на жив критичен ум – щом като няма заплаха. Но когато работите опрат до черно на бяло, до гласност в средствата за масова информация или в изкуството и културата, тогава сякаш истинските мисли остават под домашен арест и хората разговарят с езика на Радио София. Едва ли някой от българските социолози, посветили вниманието си на изследване на отчуждението в западното общество, би могъл да твърди, че цялата тази инстинктивна игра прави българските граждани по-близки.
Бедата става по-голяма и по-дразнеща, когато домашният арест на мислите се превърне в постоянен арест, т.е. честото самоцензуриране се превърне в постоянно. Познавам толкова много автори, които вече доста години наред заливат страници на вестници и списания с явен напън да кажат нещо, а никога не дръзват дори да започнат с казването. Нерядко присъствуваме на своеобразна примитивна дипломация. Преди да си отвори устата, за да изкаже своята мисъл, авторът изпълнява цял езически ритуал, покланя се на всички възможни посоки, посочва примери, които уж го вдъхновили да даде своя принос, прави маса диалектически уговорки и едва тогава боязливо, половинчато казва някаква полумисъл-полукомплимент. Забележете – колкото и типични да са известни критични истини, неизбежната уговорка е, че те не са типични, че са изолирани явления, че изобщо не са присъщи. Друг трик за арестуване на собствената мисъл е, като се посочи колко по-лоши неща ставали другаде по света. Трети трик със същата цел е да се каже колко по-напред е Съветският съюз във въпросното направление. Всяка капка истина се удавя в море от думи.
Спомням си, че неведнъж съм установявал как в процеса на говорене известни събеседници променят позицията си. Започнали с някаква идея за критично отношение, но почувствували лек хлад в гърба от мълчанието на присъствуващите, те преминаваха в доста настойчиво и раболепно хвалебствие. Колко пъти обвинения срещу известни недъзи в обществото магически се превръщат в оправдания. Наблюдавайте почти фарсовото снишаване на гласа в процеса на изразяване на някаква мъничка собствена истина. Снишаване, което идва точно толкова от страх, колкото и от чувството, че няма смисъл да се казва.
…Години наред ние тренирахме себе си да заключваме дълбоко вътре в нас нашите истини, да не им позволяваме току-така да излизат, да укротяваме по-буйните от тях, да оставяме най-опасните да изтлеят и умрат. И само понякога, в миг на силно вълнение или на пиянска откровеност, желязната врата на автоцензурата се отваряше, за да излеем нещо от онова, което отдавна се беше насъбрало. След този акт на импулсивен героизъм ние дълго време треперехме от страх и дори бяхме готови на подли разкаяния. Мой приятел писател изтърси веднъж в Клуба на журналистите на всеослушание най-цветиста ругатня срещу живота, който го заобикаляше. След това цели седмици ходеше при всекиго, за да обяснява, че всъщност не бил казал това, което казал, че имал предвид друго и че се получило просто нещастно съвпадение на изрази. Но още по-показателно беше, че почти всички, на които той се извиняваше, знаеха много добре колко оправдана беше ругатнята му, колко прав беше той в спонтанната си реакция… и вместо да му кажат това, лицемерно приемаха, че той е объркал.
Присъствувал съм и на друго особено явление. Когато понякога бивахме поканени да дадем мнението си и съществуваше рядката възможност истината да бъде изразена и разбрана, тогава инстинктът за самосъхранение тласкаше мнозина по пътечките на заобикалките, изклинчването, застрахованите, преобмислени мнения – за създаване на мъгла, чрез която човек винаги можеше да се измъкне. Още по-странно беше, че едва ли някой имаше някакви сериозни угризения за безчестието, на което сам се подлагаше. Оправданието беше, че „така правят всички“. А по-вероятно никой и не чувствуваше необходимост да се оправдава, защото това беше част от закона за оцеляване.
Пак слушайки предаванията на Радио София, макар и в течение на десетина дни, открих отново друг, вече забравен от мен (слава Богу) елемент на арестуваното мислене: никой никога и в нищо не каза, че не е съгласен със събеседника си. Веднага си припомних, че в нашите разговори почти никога не се чуваше толкова познатият в свободния свят израз: „Извинявай, ама не съм съгласен с тебе!“ Или: „Мисля, че грешиш!“
Пази Боже. Вие можете да говорите огромни глупости, едва ли ще се намери някой да ги оспори, едва ли ще се намери някой да ви постави на място, когато вие и вашите глупости са в посоката на вятъра. Но ако сте в обратната посока, ако се опитате да излезете извън рамките на обществено-политически приетото, ако нарушите задължителната конвенция на позитивно възприемане на евангелието на епохата – тогава могат и да ви се противопоставят. Ала не с разумни доводи, не със здравомислен анализ, а със съответните радиоклишета. Някога си мислех, че клишетата и всички стереотипни фрази бяха измислени от обикновените граждани като чудесно защитно средство – никой да не знае какво човек мисли. За съжаление това не беше и не е така. Годините превърнаха клишетата в органична част от духовния живот на човека, в доста типичен и логичен израз на бедно духовно съществуване. И доказателства за това са огромните купища от писмена продукция – журналистическа, педагогическа, литературна, културна, всякаква. Предполагам, че в процеса на тези предавания в бъдеще многократно ще трябва да се спирам на тази най-досадна и твърде неприятна страна от произведенията на много автори. Но пак подчертавам, от гледна точка на верността им към живота те не са (за съжаление) неверни, а отразяват доста красноречиво това грозно явление на отказ от критично и аналитично мислене. Някой би ми възразил, че няма никаква полза от критично мислене и че е по-добре човек сам да арестува мисълта си, за да не му я арестуват други. Струва ми се, че ако такава философия беше вярна, днес нямаше да съществува български език, нито щеше да има българска нация.
Защото, за съжаление, по света има доста хора, които се чувствуват по-сигурни, по-обезпечени, по-доволни, когато не използуват главите си за това, за което природата им ги е дала, а предоставят на други хора да мислят вместо тях, да решават техния живот вместо тях, да говорят вместо тях. Нека само за миг си представим, че точно тези хора внезапно решат да упражнят човешкото си право на свободна мисъл и свободно слово и че всеки от тях извиси своя глас със свои собствени думи и свои собствени въпроси. Сигурно много нещо би се променило. Много по-добре е други да се заемат с неприятната задача да арестуват мислите им, отколкото хората сами, доброволно да правят това. И тогава, може би, пишещите братя – писатели и журналисти – ще получат онзи толкова необходим тласък от самия живот, който ще ги накара да захвърлят клишетата, празните помпозни фрази, осигуровките и застраховките и да пуснат от ареста собствените си мисли.
Казват, че свободната мисъл е човешко право.
Бих добавил, че е човешко задължение и над всичко – човешка сила.
Със съкращение от: „За домашния арест на мислите“, Георги Марков („Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България“), ИК „Пейо К. Яворов“
* Последната снимка на Георги Марков, направена дни преди смъртта му в дома на неговия колега и приятел Димитър Бочев от друг техен „колега“ - Николай Калчев, агент „Мартини” от ДС