„Единственият начин е човек да се сдружи с болката, да се примири с нея, да преглътне това, което не може да поправи и да разбере, че ще мине по този път, както са минали милиони хора, целият човешки род.“
(The Massacre of the Innocents, 1824, François-Joseph Navez (1787-1869)
Болката
Когато болката чука на вратата на дома ти, когато болката не е просто в книгите, проповедите и беседите, а идва и поразява твоя дом, твоето семейство – за това ще говорим. В Гърция казваме един израз „Тук те искам, приятелю мой!“ Да говориш е хубаво, да говоря е хубаво, но въпросът е когато и на моята врата почука болката, там какво правим. Там как да издържим, там как да се задържим на нозете си и да не се огънем? Това е много трудно и за много хора непостижимо. Ползата на болката я разбираш не в часа, когато те боли, а след като минат 2-3-5 години, и гледаш назад живота си. Тогава ще видиш, че от онези трудни години е излязло нещо много красиво в душата ти – укрепнах, обикнах, простих, плаках. Някои са заплакали за първи път в живота, когато изпитали болка.
Кой от нас не е казал никога в живота си, дори един път „защо“ на Бога? Всички казваме в даден момент „защо, Боже мой?“ И не е нужно да се отчаем, ако казваме това, защото сме хора и ще го кажем, пророк и цар Давид в псалмите казва много такива молитви – защо, Боже мой, ме изостави? Защо ме забрави? Защо ме поразяваш, не ме ли съжаляваш, какъв Бог си? Когато в мига на болката някой идва да ти прави проповед, провалът му е сигурен. В часа на болката човекът не иска проповед, нито много съвети, нито да говориш много думи, защото влошаваш положението. В часа на болката дано се намери някой до теб, просто да седне и да заплаче заедно с теб. Някой ми каза – ще отида в дома на някого, който беше в траур. Какво да му кажа, отче, дай ми някакъв хубав съвет, хубаво предложение. Аз му казах: недей да казваш нищо. Седни там и го остави да говори, остави го сам да ти каже неговата болка. Някои хора в момента на болката казват тежки думи. Не казвам, че правят добре, но имат оправдание. След като ги боли. Има хора, които в часа, когато са изпитали голяма болка, загубили своята вяра, техният живот се поклатил, защото вярвали в един Бог, където мислели, че Той ще подреди по идеален начин всичко при тях. Те ми казаха: влязох в Църквата и след три години почина любимото ми лице. Този Бог какво прави за мен? Признавам, че и аз с вас недоумявам, и аз с вас се замислям и аз с вас хлопам по вратата на Бога и превръщам моята болка в молитва, моята сълза в молитва към Бога и Му казвам: Боже мой, ако може, дай ми обяснение. Аз не мога да си обясня как стават тези неща.
Миналата събота отидох на погребение на един мой познат, който беше помогнал със стенописи в исихастириона, много хубаво семейство и деца, благословен човек. Събудил се сутринта, отишъл да пие малко вода, жена му казала да си облече якето, защото е студено. Той се върнал, легнал и починал. Жената не сварила да разбере какво става. Отидох на погребението и когато го видях, в мен се появи това недоумение – защо има толкова болка в този живот? Как се обяснява, защо един 60-годишен човек си заминава от живота, как се обяснява защо едно детенце се разболява, какво да каже тази майка на детенцето си, което е 4 годишно, с левкемия, с болести, притеснения, проблеми, косичката му да пада, да не може да яде, да плаче, да го боли? Какво да каже детенцето? Какво да каже майката? Какво да кажем всички?
Не знам дали сте го разбрали, но болката присъства в живота ни. Този, който си мисли, че ще живее цял живот без болка, мами себе си. Всичко в този свят се движи между радост и скръб, болка и удоволствие, усмивка и плач, щастие и притеснение. Няма друг път в този свят. Природата стене и се мъчи досега. Целият свят стене и изпитва болка. За да поникне едно цветенце, първо пъпката се пуква и това пукване е болка. За да се роди едно бебе и да се зарадваш, крещиш от болка. Болка и радост постоянно вървят заедно. Не съществува нищо в живота, което да няма тази черта на болката. Единственият начин е човек да се сдружи с нея, да се примири с нея, да преглътне това, което не може да поправи и да разбере, че ще мине по този път, както са минали баща ми, майка ми, дядо ми, баба ми, целият човешки род, милиони хора. Всички са изпитали болка, и аз ще изпитам болка и я изпитах. И ти изпита болка. И отново ще изпитаме болка. Въпросът е чрез всичко това да излезе нещо добро, да не изпитваме болка по безплоден начин, без да изкарва нещо добро за душата ни. Просто да ни боли и да плачем, което доникъде не води. Въпросът е да излезе нещо красиво, да се обикнем чрез болката, да се съединим чрез нея, да се сприятелим с тези, с които не си говорим чрез болката.
Имах съседи, които не си говореха, единият не говореше на другия, първият почина и сега гледам другия, който живее с жена си, вървят по пътя и отвътре ме яде да ги попитам, но не го правя – защото може да ми каже нещо рязко, идва ми да го попитам – сега доволни ли сте? Като умря другият? През всички тези години не си говорихте. Човекът умря. Тоест какво остана накрая? Не успяхте цял живот да постигнете великата тайна, която се нарича любов, единство, сприятеляване, прегръдка, целувка, това е тайната. Както казваше една жена за мъжа си – мъжът ми бе най-лошият мъж на света, най-резкият, най-нервният, най-избухливият, докато дойде една голяма болест и лека полека го превърна в овчица. Обикнах мъжа си отначало, защото и той ме обикна отначало чрез своята болка. Болката смекчава.
Възможно е обаче болката да те направи и по-твърд. Зависи. Някой изпитва болка и става по-рязък и по-хладен, друг изпитва болка, но омеква от нея и става като дете. Това е тайна. Всяка душа е тайна. Не знам за твоята, при мен болката ме съкрушава, смирява, поправя, до известна степен. Няма отговор на въпроса защо болката съществува. Въпросът е от нея да излезе нещо добро. И затова не се сърдете на някои, когато в болката си казват разни неща, оставете ги в онзи час да кажат каквото искат и седнете до тях, обикнете ги и ги подкрепете.
Никой не се е избавил от скърбите в живота. Разбираш, че и ти си част от този свят и част от човечеството. И след това започваш по-лесно да обичаш Христос. Защото Христос пострада, бе разпнат, няма какво по-лошо да Му сториш. Случи Му се най-лошото. Разпна се, изпита болка, умря за нас. Светците защо ни привличат? Защото са изстрадали. Това е тайната. Болката те привлича и обединява с другите страдащи хора и разбираш, че нямаш нищо да делиш с брата си, със себе си. Болката ни съединява с другите.
Голямо благословение е когато изпитваш болка да имаш компания и да не си сам. Да имаш някой да ти каже две думи. Да те изслуша. Да каже нещо. Един човек ми каза нещо: отче, болен човек съм, нямам никой, имам само едно кученце в стаята ми, и понеже никой не ми говори, понякога му говоря за моите проблеми. Макар и кученце то му дава утеха. Човек не издържа да има болка и да е сам, това е трагично. Мъченик си. Тоест ако нямаш един човек да те изслуша и подкрепи, си достоен за удивление как издържаш…
Каквато и болка да идва в живота ни, дълбоко в нас душата ни излъчва едно послание към Бога да ни прати някакво малко изпитание, за да напреднем, да се осветим и узреем духовно. Тоест болката е нещо, от което душата ни има нужда. В болката се оплодотворява светостта, благословението, радостта и зрялостта на човека. Да ви го кажа с един пример. Когато се молиш и казваш: „Боже мой, моля Те, помогни ми да се осветя, помогни ми да вляза в Рая, да имам радост в живота”, сякаш казваш на Бога – Боже мой, обучи ме – не накажи ме – а обучи ме, тоест помогни ми да се науча, да напредна. Не може един ученик в училище да каже на учителя си: искам да стана отличник! и учителят да започне да го гали. От момента, в който казваш обучи ме, сякаш му казваш – употреби всеки начин, който прецениш като правилен, за да напредна, да направя стъпки, и стъпките са Бог да ти прати един човек, който ще те накара да те заболи. Защо? Това е отговорът на твоята молитва. Това обаче не е наказание. Тук е голяма грешка, която всички правят. Мислим, че Бог ни наказва, че ни отмъщава, мислиш, че си лош човек, че си направил нещо и сега Бог ти е пратил някаква болка, за да бъдеш наказан и да платиш. Това е грешка. Бог не ни наказва, защото много просто, не може да наказва, Той е любов и само обича. Той няма „психологически проблеми” да наказва, да се гневи и да отмъщава. Това са наши проблеми. Бог само помага и казва – чрез това премеждие на болката ще излезе нещо добро. И ти казваш: какво говориш, нима е възможно да излезе нещо добро от това? От една болест, от рак, от левкемия да излезе нещо добро? И Бог отговаря: Не днес. Аз не гледам живота ти днес, ще живееш и други години. Аз гледам живота ти в далечината. Ще се промениш чрез това, ще се укрепиш, ще узрееш, ще станеш зрял и духовен човек. Не съществува друг път. Трябва да знаем, че каквото поискаме, Бог ще ни го даде по Негов начин, който отпосле ни изненадва.
Бог не си играе с нас, ние не сме пионки в ръцете Му да си играе с нас. Това за съжаление е едно голямо заблуждение, което е преминало и в Църквата, където си мислим, че Бог ни наказва. Твърде много хора се чувстват виновни, когато изпитват болка, когато детето им се разболее, и казват: аз го предизвиках, поради моите грехове детето се разболя. Бог не е такъв Бог. Бог не си играе с болката на хората. Ти нямаш вина за това, което става, не ти си виновен. Ако разберем това, ще се отпуснем, ще се успокоим, ще си поемем дълбоко дъх и ще кажем: Боже мой, ако не съм виновен, най-малкото ми дай едно малко обяснение, малка сила да издържа това, което връхлетя в живота ми и изпитвам болка.
Научи да стъпваш на нозете си; чрез болката ще стъпиш на нозете си. Има хора, които са изпитали голяма болка и чрез това са станали силни и след това казват – каквото и да ми се случи, нищо не може да ме огъне, след като видях болести, смърт, други неща, каквото и да стане в живота ми, вече го посрещам хладнокръвно и трезво. Както казваме – не съм лигав, а „изпечен” в океаните, бурите и терзанията на живота. Укрепваш чрез болката и разбираш силата, която криеш в себе си. Имаме много голяма сила и ти имаш много голяма сила. Просто в Гърция сме свръхчувствителни, много се оплакваме и мислим, че не можем да се справим. Но ти можеш, имаш голяма сила, и каза много пъти – ако ми се случи нещо, ще се подлудея, ще умра, ще се самоубия, но ето, че живееш, въпреки че стана това, което казваше. Дойде болката, но издържа. Следователно имаш сила. Ако разберем това, ще стъпим на нозете си и ще придобием увереност в името на Христа и ще кажеш: не съм жертва в живота, ще се справя, имам Бог, Който ще ме укрепи, имам молитвата. Какво прави молитвата? Нищо? Имам св. Причастие, имам изповедта, всичко това ще ме укрепи. Мога да се справя.
Много се страхуваме сред болката и понеже не оценяваме правилно себе си, не вярваме на Божията благодат, която е в нас, и се задушаваме. Давим се в лъжица вода, твърде много хора се давят в лъжица вода. Естествено някои се давят в по-сериозни проблеми. Добре, тези, които се давят в сериозни проблеми, ги оправдавам малко, но някои се давят в лъжица с вода. Не знам дали трябва да се боите толкова много, докато животът е показал, че и вие имате дарби, имате способности, но това е свързано с начина, по който израснахме, дали ни подкрепиха, когато бяхме деца, за да можем да издържим в живота. Някои от нас не израснаха със силна подкрепа от родителите, и излязохме в обществото достатъчно уплашени. Тоест ако едно дете не е чуло от майка си многократно думите „радост моя, юначето ми!“, добри думи, а не егоистични, за да укрепне душата му, да почувства, че съм ценен, че мога, имам дарби, това дете ще излезе уплашено в живота. При най-малкото нещо, което ще му се случи – болка и притеснение, ще се срине. Затова вижте и в себе си какво възпитание сте получили – дали сте чули добри думи и дали вие говорите на децата си добри думи, за да окуражите душата им?
Искаш да помогнеш на дома си? Помогни на себе си. Когато го правиш, помагаш и на близките. Когато в една къща има болни, а майката е духовно трезва и спокойна, това е най-голямата помощ за този дом. Ако си нервен, не можеш да помогнеш, влошаваш нещата с нервите. С виковете и крясъците става по-зле. Затова трябва да обработим душата ни в тези точки на доверието към Бога, на спокойствието на душата ни, да се умиротворим и така да различаваме истинските проблеми от въображаемите.
Превод: Константин Константинов
Източник със съкращения: pravoslaven-sviat.org
Картина: The Massacre of the Innocents, 1824, François-Joseph Navez (1787-1869), commons.wikimedia.org
