„Иска ми се нашият живот да бъде свят, висок, тържествен, като свода Небесен.“
Разказ на един неизвестен човек
Защо се уморихме? Защо ние, в началото толкова страстни, смели, благородни, вярващи, към 30-35 години вече сме напълно банкрутирали? Защо един гасне от туберкулоза, друг си пуска куршум в челото, трети търси забрава във водка и карти, четвърти, за да заглуши тъгата и страха, цинично тъпче с крака портрета на своята чиста, красива младост?
Защо веднъж паднали, вече не опитваме да се изправим, и загубили едно, не търсим друго? Защо?
Разбойникът, увиснал на кръста, съумял да си върне жизнената радост и смелата, истинска надежда, макар да не му е оставал и час живот. Пред вас има още дълги години, а и аз вероятно няма да умра така скоро, както изглежда. Ами ако по чудо настоящето се окаже сън, ужасен кошмар и ние изведнъж се събудим обновени, чисти, силни, горди със своята истина? Измъчват ме сладки мечти и едва дишам от вълнение. Страшно искам да живея, иска ми се нашият живот да бъде свят, висок, тържествен, като свода Небесен.
Ще живеем! Слънцето не изгрява два пъти на ден.
Из: „Разказ на един неизвестен човек“, Антон П. Чехов („Рассказ неизвестного человека“), 1893 г.
Превод от руски: WebStage
Източник: deviantart.com
Снимка: Антон Чехов, bg.wikipedia.org
