Не е мъдро да се свалят звезди от небето и да се осветява грозотата на живота ♥ Викентий ВЕРЕСАЕВ

Мъдростта на Изтока в една приказка за силата на светлината, разказана от известния руски писател и лекар Викентий Викентиевич Вересаев (1867-1945).

(1867 ~ 1945)

Звездата

Това се случи в стари времена, в далечен и незнаен край. По тези места царяла вечна черна нощ. Мъгли на разтление се вдигали над заблатената земя и се носили във въздуха. Хората се раждали, растели, обичали и умирали във влажен мрак. Но понякога диханието на вятъра разсейвало тежките изпарения над земята. Тогава хората виждали ярки звезди в далечното небе. Настъпвал всеобщ празник. Хората, които си стояли сами в тъмните, подобни на изби жилища, излизали навън и се събирали на площада, пеели химни към Небесния Отец, показвали звездите на своите деца и ги учили, че в стремежа към тях се крие човешкото щастие. Жреците се молели на звездите. Поетите възпявали звездите. Учените, които изучавали техния път, брой и величина, направили важно откритие – разбрало се, че те бавно, но непрекъснато приближават земята. Преди десет хиляди години - това показвали напълно достоверните източници – с голямо усилие е можело от половин разкрач да различиш усмивката на детско лице. А сега всеки я виждал от цели три. Нямало никакво съмнение, че след няколко милиона години ще засияят ярки огньове и на земята ще дойде царството на вечната лъчезарна светлина. Всички търпеливо чакали това блажено време и умирали с надеждата за него. Дълго време така минавал тихо и безметежно животът на хората, топлен от кротката вяра в далечните звезди.

Веднъж небесните звезди сияели особено ярко. Хората се тълпели на площада и в мълчаливо благоговение въздигали душите си към вечната светлина. Изведнъж от тълпата се раздал глас:

– Братя! Колко е светло и прекрасно там във високите небесни равнини! А при нас тук е влажно и мрачно! Измъчва се душата ми, безжизнена е тя, без воля във вечния мрак. Какво от туй, че след милион години животът на нашите потомци ще се озарява от неизчезващата светлина? Нам, нам е нужна тази светлина! Нужна ни е повече от храна, повече от майка и любима! Кой знае – може би има път към звездите. Може би има начин да ги откъснем от небето и да ги донесем тук при нас, за радост на цялата земя! Да вървим да търсим път, да вървим да намерим светлина за живота!

В цялото събрание царяло мълчание. С тих шепот хората се питали един друг:

– Кой е този?

– Това е Адеил, безразсъден и непокорен младеж.

Отново настъпила тишина. И тогава заговорил стария Тсур, учител на умните, светило на науката.

– Мой мили младежо! На всички ни е ясна твоя тъжен копнеж. Кой ли през живота си не е страдал от него? Но е невъзможно да откъснеш звезда от небето. Накрай земята има само дълбоки дупки и пропасти, а зад тях – стръмни скали. И през тях няма път към звездите. Това говори опитът и мъдростта.

И отвърнал Адеил:

– Не към вас, мъдреци, се обръщам аз. Вашият опит като завеса закрива очите ви, а вашата мъдрост ви заслепява. Вас призовавам аз, о, млади и смели и сърца, вас, които още не сте смазани от старческата мъдрост! – И зачакал отговор.

Едни отвърнали:

– Ще се радваме да дойдем. Но ние сме светлина и радост за очите на родителите ни. Не можем да им причиним мъка.

Други казали:

– С радост ще дойдем. Но скоро започнахме да градим свой собствен дом и първо трябва да го довършим.

Трети се обадили:

– Привет на теб, Адеиле! Ще дойдем с теб!

И се вдигнали много младежи и девойки. И тръгнали с Адеил. Потеглили в тъмната страшна далнина. И мракът ги погълнал.

Минало много време. От тръгналите нямало никаква вест. Майките оплакали безразсъдно загиналите си деца и животът поел постарому. Отново във влажния тъмен мрак се раждали, растели, обичали и умирали хора с тиха надежда, че след хиляди векове на земята ще дойде светлината.

Но ето че един ден, над мрачния край на земята, небето се осветило слабо от трепкаща светлина. Всички се събрали на площада и учудено се питали:

– Какво е това там?

С всеки час небето светлеело. Сини лъчи се плъзгали през мъглите, пронизвали облаците и потоци от светлина наводнили небесните равнини. Мрачните облаци уплашено се разнасяли на кълба, блъскали се и бягали в далнината. Все по-ярко и триумфално се разливали по небето лъчите. И трепет от небивала радост преминал по цялата земя.

Напрегнато се взрял в далечината стария жрец Сатзой. И рекъл замислено:

– Такава светлина може да идва само от вечна небесна звезда.

Възразил му тогава Тсур, учителят на умните, светило на науката:

– Но как би могла звезда да слезе на земята? Няма път от нас към звездите и няма път от звездите към нас.

А небето сияело все повече и повече. Изведнъж на края на земята блеснала ослепително-ярка точка – Звезда! Звезда иде! И в бурна радост се затичали хората насреща. Ярки като ден, лъчите прогонвали пред себе си тежките мъгли на разтление. Разкъсани, разчорлени мъглите падали надолу. А лъчите ги разбивали, разкъсвали на парчета и ги пращали вдън земята. Осветила се, очистила се цялата земя. Хората видели колко огромна е тя, как волни са земните ширини и колко много техни братя живеят наоколо. И в бурна радост те тичали напред към светлината. По пътя тихо вървял Адеил и високо държал в ръка за един лъч свалена от небето звезда. Той бил сам.

Попитали го:

– Къде са другите?

С трепнещ глас той отвърнал:

– Всички загинаха. Проправяха пътя към небето през ровове и бездни. Постигна ги смъртта на смелите.

Ликуващи тълпи обкръжили звездоносеца. Девойки го обсипали с цветя. Гърмели възторжени викове:

– Слава на Адеил! Слава на носителя на светлината!

Той влязъл в града и се спрял на площада, а високо в ръка държал сияйната звезда. И целият град ликувал.

Минали дни. С неотслабваща сила звездата сияела ярко на площада, високо във вдигнатата ръка на Адеил. Но отдавна не царяло в града радостно ликуване. Хората ходели сърдити и мрачни, гледали надолу към земята и се стараели да не срещат погледите си. Когато се случвало да преминат през площада и виждали Адеил, очите им се разгаряли, мрачни и враждебни. Не се чувала песен. Не се чували молитви. На мястото на разпръснатите от звездата смрадни мъгли, черна и тъмна злоба се сгъстявала като невидим покров над града. Сплъстявала се, растяла и се засилвала. Под нейния гнет не можело да се живее. И ето, с вик се затичал към площада човек. Пламтели очите му, лицето било изкривено от разтърсваща душата злоба. В бясно изстъпление той изкрещял:

– Долу звездата! Долу проклетия звездоносец! Братя, нима всички вие не викате с моята уста: долу звездата, долу светлината, която ни лиши от живот и радост! Всички живеехме мирно в мрака и обичахме нашите мили обиталища и спокоен живот. И вижте какво се случи? Дойде светлината, и няма вече никаква радост в нищо. Домовете ни са препълнени с грозни купчини мръсотия. Листата на дърветата са бледи и мазни, като кожата от корема на жаба. Погледнете към земята - тя винаги е покрита с кървава кал. Откъде е тази кръв, кой знае? Но тя лепне по ръцете, нейната миризма ни преследва като ядем или спим, отравя и обезсилва нашите смирени молитви към звездите. И никъде няма спасение от дръзката всепроникваща светлина. Нахлува тя в нашите домове, и ето всички виждаме, че те са полепнали от мръсотии, кал се е просмукала в стените, закрила е прозорците с вонящи купчини и се трупа в ъглите. Повече не можем да целуваме нашите любими, защото в светлината на Адеиловата звезда те изглеждат като жалки гробни червеи. Очите им са бледи като мокрици, меките им тела са покрити с петна и са плесенясали. И един друг не можем да се гледаме - не човека виждаме, а осквернение човешко. Неумолимата светлина осветява всяка наша тайна стъпка, всяко наше скрито движение. Невъзможно е да се живее! Долу звездоносеца, да погубим светлината!

И подхванали останалите:

– Долу! Да живее мракът! Само скръб и проклятие носи на човек звездната светлина. Смърт на звездоносеца!

Развълнувала се тълпата и с яростен рев се стараела да се опияни и да заглуши своя ужас от охулването на светлината. И тласнала се тя към Адеил. Но звездата греела с убийствен блясък в ръцете на носителя и хората не посмели да се доближат до него.

– Братя, спрете! – внезапно се издигнал над тълпата гласът на стария жрец Сатзой. – Тежък грях слагате на душата си. Но и ти, сине мой – обърнал се той към Адеил – и ти стори не по-малък грях, когато свали звездата на земята. Наистина, великия Брама е казал: Блажен е този, който се стреми към звездите. Но безразсъдните в своята мъдрост хора неправилно са разбрали словото на Всемирнопочитания: към звездите човек трябва да се стреми само с мисли, а на земята тъмнината е толкова свещена, колкото светлината на небето. И ето тази истина ти презря със своя възвисен ум. Разкай се, сине мой, захвърли звездата и нека възцари отново предишната тъмнина.

Усмихнал се Адеил.

– А не мислиш ли, че дори да захвърля звездата, мирът на земята няма да се върне, защото умря навеки?

И с ужас хората почувствали, че Адеил казва истината, че предишният мир никога повече няма да се възцари. Тогава пристъпил напред старият Тсур, учителят на умните, светило на науката.

– Безразсъдно постъпи ти, Адеиле, и сега сам виждаш плодовете на своето безумие. Според законите на природата животът се развива бавно. И бавно приближават към живота ни далечните звезди. Тяхната светлина приижда последователно и постепенно променя живота. Но ти не искаше да чакаш. На свой риск откъсна звездата от небето и ярко освети живота. Какво всъщност се случи? Ето го пред нас животът – мръсен, жалък и уродлив. Но нима ние и преди не се досещахме, че е такъв? И всъщност това ли беше целта? Не е много мъдро да се свалят звезди от небето и да се осветява грозотата на живота. Не! Поеми в ръце трудната и черна работа да преустроиш живота. Тогава ще видиш леко ли се чисти натрупаната с векове мръсотия, можеш ли да измиеш гадостите, дори и в цяло море от най-лъчезарна светлина. Каква детска неопитност! Какво неразбиране на условията и законите на живота! И ето, вместо радост ти донесе на земята скръб, вместо мир – война. Но дори сега ти можеш да бъдеш полезен за живота – разбий звездата, вземи от нея малък къс и той ще освети живота толкова, колкото е нужно за плодотворна и разумна работа.

И отвърнал Адеил:

– Ти рече вярно, Тсур! Не радост донесе тук звездата, а скръб, не мир, а война! Не това очаквах, когато се катерих по стръмните скали към звездите, когато край мен от скалите се откъсваха и падаха в бездната моите другари. Аз си мислех, че поне един от нас ще постигне целта и ще донесе звездата на земята. И в ярката й светлина на земята ще настъпи бляскав и светъл живот. Но докато стоях на площада и виждах нашия живот под светлината на небесната звезда, разбрах, че моите мечти са безумни. И разбрах – светлината ви е нужна само, когато е в далечното недостижимо небе, за да й се кланяте в тържествените мигове на вашия живот. На земята за вас е по-ценен мракът, така че да се криете един от друг и най-вече вътре в себе си да се радвате на проядения си плесенясал живот. Но още по-силно усетих, че е невъзможно да се живее такъв живот. С всяка капка кървава кал, с всяко петно влажна плесен, той непрестанно крещи към небето. Впрочем, мога да ви утеша: моята звезда няма да свети дълго. Там, в далечното небе звездите греят сами. Но свалената от небето звезда може да свети, само ако се храни с кръвта на своя носител. Усещам как моя живот, също като в светилник се надига през тялото ми нагоре към звездата и изгаря в нея. Още малко остава и той напълно ще изтлее. И не бива да дам звездата никому, защото тя гасне заедно с живота на своя носител и всеки трябва сам да се сдобие със звезда от небето.

Обръщам се към вас, о, честни и смели сърца. Веднъж познали светлината, никога няма да искате да живеете в мрак. Тръгнете по далечния път и донесете нови звезди тук. Дълъг и труден е пътят, но на вас ще бъде по-лесно, отколкото на нас, първите, които загинахме по него. Пътеките са прокарани, пътищата – белязани, и ще се върнете със звезди, а тяхната светлина няма вече да изтлее на земята. И ако тяхната светлина е неугасима, повече няма да има такъв живот като сегашния. Блатата ще пресъхнат. Ще изчезнат черните мъгли. Дърветата ще се раззеленят в най-ярки цветове. И тези, които днес с ярост се нахвърлят върху звездата, искат или не, ще се заемат да променят живота. Всъщност цялата тяхна злоба идва от там, че те усещат - в светлината няма да могат да живеят по стария начин, както досега. И животът ще стане велик и чист. И прекрасен ще бъде той под лъчезарната светлина на звездата, която се храни с нашата кръв. И когато накрая към нас се спусне цялото звездно небе и освети живота, тогава то ще намери хора достойни за светлина. И вече няма да е нужна кръвта ни, за да се храни вечната неизтляваща светлина.
Секнал гласът Адеилов. Последните капки кръв се изтеглили от бледото му лице. Подгънали се коленете на звездоносеца и той паднал. Паднала с него звездата. Паднала, засъскала в кървавата кал и угаснала.
Втурнала се от всички страни черната тъма и обгърнала угасналата звезда. Вдигнали се нагоре на вълма от земята оживелите мъгли. И като жалки плахи огънчета заблестели над тях от далечното небе безопасните и слаби далечни звезди.

Минали години.

Постарому във влажния мрак отново се раждали, растели, обичали и умирали хора. Мирен и спокоен постарому станал животът. Но дълбока тревога и недоволство го разяждали в тъмнината. Хората се опитвали, но не успявали да забравят онова, което осветила с мимолетния си блясък ярката звезда. Отровени били предишните скромни радости. Лъжата влязла навсякъде. С обожание пращали хората молитви към далечните звезди, но и се замисляли: „А дали няма да се намери друг безумец, който да ни донесе звезда?” Езикът се оплитал, а благоговейните поклони се превръщали в страхливо треперене. Баща учил сина си, че живота и щастието човешки са в стремежа към звездите. И изведнъж му минавала мисълта: „А ако в него се запали стремеж към звездната светлина и тръгне като Адеил да дири звезда да я свали на земята!” И бащата бързал да обясни на своя син, че светлината, разбира се е нещо хубаво, но е безразсъдно да правиш опит да я свалиш долу. Да, имало било такива смели безумци, но те загинали безславно, без да принесат полза за благото на общия живот.

Така жреците учили хората. Това доказвали учените. Но напразно ехтели техните проповеди. Отново и отново се разнасяли вести, че някой юноша или девойка са напуснали родното гнездо. Накъде? Не са ли тръгнали по пътя на Адеил? И обзети от ужас, хората усещали, че ако отново засияе на земята светлина, искат или не, най-накрая ще трябва да се захванат с огромната работа и ще им бъде невъзможно повече да се крият.

Със смътно безпокойство поглеждали те към черната далнина. И струвало им се, че там, над края на земята започва да се мержелее трептящият блясък на приближаваща звезда.

Източник: literaturensviat.com
Снимка: Викентий Викентиевич Вересаев (1867-1945), bg.wikipedia.org