„Повтаряше се вечният закон на шапката, макар че не е откриван от никой мислител; доказваше се категорично, че при всички условия тя стои принципно над човека.“
Един ден, преди много години, на софийската гара от влака слиза човек. Той е посрещнат от голямо множество, което го приветства с букети и възгласи. Върху главата на човека стои бомбе, тип „Борсалино“. То започва да разсъждава, че посрещачите са се събрали тук именно за него. Но едва ли горкото бомбе е предполагало, че ще пропътува немалки разстояния из българската земя и ще премине през какви ли не превратности, за да маркира със своето съществуване няколко периода и преходи в нашата история.
През януари 2022 г. „Бомбето“ (Изд. „Нике“) на Йордан Радичков за първи път излиза в самостоятелно издание, което сякаш винаги е заслужавало. Остава въпросът как един толкова критически към историческите реалности преди 1989-та текст е успял да премине през бариерите на цензурата. Ами как? Вятър е подхванал бомбето и то е прелетяло над умните и неумните глави, за да стигне до нас непокътнато със своята невероятна история!
Бомбето
(фрагмент)
Безумие витаеше из големите къщи на града, след като по главната улица премина каскетът. Хората изтребваха бомбетата, тъй както се изтребват хлебарките, щом дойде дневната светлина. Годините на ездата бяха отминали, ездачите трябваше да отстъпят на други ездачи, а там, където се съпротивяваха, конете ги тъпчеха, натикваха ги в най-тъмните дупки и преизподни, сечаха ги, разпъваха ги, режеха ги, префасонирваха ги. Беше настъпило езическо време в тези къщи и отвсякъде проникваше ужас и мистицизъм. Бог бе предоставил на дявола гибелта на бомбетата и дяволът се бе втурнал в тази гибел с цялата си отмъстителна изобретателност. Чуваше се, че тук и там някой си не издържал и бил застрелял заедно със своето бомбе и себе си. Чуваше се, че във влаковете били хващани хора, които искали тайно да изнесат бомбетата си зад граница. Каскетите, които бяха излезли на свобода от затворите, натикаха в килиите много бомбета. Месеци наред се говореше за изтреблението на бомбетата. Беше времето, когато се смяташе, че да излезеш на улицата с бомбе, то значи да излезеш на ревера си с въшка.
След туй настъпи периодът на голата глава. Голи глави се срещаха навсякъде - и в дъждовете, и в снега. Но голотата си остава винаги беззащитна като всяка голота и като всяка истина, затуй изтребителите на бомбетата след известна дресура приеха каскета. Мнозина се поддаваха трудно на обяздване, но и мнозина приеха много угодно новия си ездач и преминаваха през житейските бури с него, тъй както биха преминали с гръмоотвод върху главите си през трясъка на природното електричество...
В затворения кръг на сталинския каскет мисълта бе проста и ясна. Главата се стремеше да се приобщи към философията на каскета, вместо каскетът да се приобщава към философията на главата. Повтаряше се вечният закон на шапката, макар че не е откриван от никой мислител; доказваше се категорично, че при всички условия тя стои принципно над човека; като всички шапки в историята на света сталинският каскет също продължи да язди човека, без да се интересува от неговите вълнения и възгледи, защото ездачът никога не се интересува от вълненията и възгледите на коня под себе си.
Нашите шапки са нашите възгледи!
Из: „Бомбето“, Йордан Радичков, изд. НИКЕ, 2022 г.
Източник: izdatelstvonike.com
Снимка: Йордан Радичков © Личен архив
