„Когато в живота си не вземаме сами решение да променим нещата, животът и събитията те принуждават да се промениш.“
(„Repentance of St.Peter“, painting by Gerard Seghers, between 1625 and 1629)
╫ Светостта не е в съвършенството
Св. Порфирий казвал: „За да се покае душата, трябва да се събуди. В това събуждане става чудото на покаянието и тук е мястото на произволението на човека. Човекът съучаства в събуждането. Събуждането обаче не е дело само на човека, понеже не е достатъчно само моето желание, което е немощно“. Трябва да разберем това - нашето желание е безсилно, недостатъчно, имаме дълбок недостиг в себе си, недостиг във всичко, което правим.
Кога започват неврозите? Неврозата е един дълбок душевен сблъсък. Какво се сблъсква в нас? В неизразимата дълбочина, в несъзнателната, тъмна част на нашето аз се сблъсква това, което сме, с това, което бихме искали да сме. Това, което сме, с това, което са ни казали, че трябва да бъдем. Там, в този сблъсък се раждат неврозите.
Как настъпва освобождение и изцеление? Чрез помирението със самите себе си, което идва чрез дълбокото приемане на нашето аз, чрез покаянието, чрез сприятеляването с Бога и с нашето аз. Това се случва, когато приемем, че да, този съм, това съм аз, слаб съм. Да, не съм съвършен. Защо да съм съвършен? И в Църквата често погрешно вярваме и принуждаваме себе си да станем съвършени - за съжаление и много духовници правят това спрямо чедата си – учат ги, че трябва да стигнем до едно съвършенство.
Светостта обаче не се намира в съвършенството. Светецът не е съвършен. Съвършен е само Бог, Един Свят, Един Господ, Иисус Христос. Един. Всички други сме окаяни, немощни, с нужди, проблеми, трудности, уплашени, с тревоги, страсти, скърби, опитваме се, борим се да се задържим в надеждата, в куража, да не паднем духом. Това сме хората - трагични. Борим се със смъртта и се опитваме да намерим надежда - единствената надежда, която е Христос, Който побеждава и отменя смъртта. Не сме съвършени, но красотата на живота не се крие в съвършенството - красив не е съвършеният, красив е искреният, автентичният, този, който не лицемери, смиреният. Смирението прави човека благ. Автентичността разхубавява човека и смирението спасява човека. Такива са светците - автентични, истинни, смирени, а не съвършени. Не мъчете себе си напразно, не тиранизирайте себе си, а се отнесете благо, спокойно, красиво, както казва преп. Порфирий. Обгърнете своето аз, за да можете да обгърнете другите хора след това.
След това събуждане идва Божията благодат. Какво представлява събуждането?
Преди време отидох в една килия на Света Гора. Докато чакахме тамошния старец, за да вземем съвет благословение, до нас имаше един юнак - по вида му личеше, че беше водил бурен живот, с много страсти. В даден момент някои поклонници започнаха да разговарят за това какво е покаянието, кога идва, кога човек се покайва истински и всички изказваха богословски мнения, с библейски цитати, какво казал еди-кой си старец, еди-кой си светец. Тогава този мъж взе думата и каза:
- Да ви кажа ли кога идва покаянието?
- Кога?
- Когато дойде пресищането.
В пресищането в даден момент се отвращаваш. Стигаш до състояние, където не може повече, достигаш екзистенциалните си граници. И много пъти, когато не дойде този момент, какво правим? - повтаряме същите грехове. Ще видите, че в живота правим все същите грехове, защото още не е настъпило това пресищане, точката, където не може повече. Затова много духовници, които имат мъдрост и опит, когато хората им изповядват постоянно същите неща, те знаят това и казват: Нищо, ще чакаме, Бог знае, рано или късно ще дойде моментът. Затова, когато в живота си не вземаме сами решение да променим нещата, животът и събитията те принуждават да се промениш. Така един старец, с когото гледахме залеза на Света Гора, ми каза:
- Виждаш ли залеза?
- Да.
- Не е ли превъзходен?
- Да!
- Хайде, да вървим!
- Ама още не е свършил!
- Да вървим преди той да ни „свърши”.
Какво означава това? Да се научим да се отдалечаваме от нещата и състоянията, преди те да ни „свършат”. Да се научиш да се отдалечаваш от безизходиците, преди да стигнеш до гибел, защото иначе те ще дойдат и ще те унищожат.
Св. Порфирий продължава: „Нека не се обръщаме назад към греховете, които сме изповядали“. Спомнянето на греховете причинява зло. Поискали сте прошка? Край. Бог прощава всичко чрез изповедта. Не трябва да се обръщаме назад и да се затваряме в отчаянието, а да бъдем смирени раби пред Бога, да чувстваме радост и благодарност за прошката на греховете ни.
…Нека не се обръщаме назад към греховете, които сме изповядали.
Защо се обръщаме назад към греховете? Защото ние самите не си прощаваме лесно. Трябва да внимаваме тук, защото сме изключителни строги с нашето собствено аз, нищо не му прощаваме.
Спомняме си постоянно греховете, защото в нас съществува неизцелена вина, чувстваме се виновни, без да знаем защо, вина от радостта, от насладата, от правото на живот, чувстваме се гузни. В нас има гняв и вина, и вината блокира човека. Защо? Защото вината винаги те блокира във вчера, в назад, в миналото, в това, което не е станало или е станало, но не е станало добре. Блокира те във вчера и не те оставя да вървиш напред, не те оставя да се развиеш, държи те пленник. Ах, защо направих това, а сега защо да не направя онова или защо го направих така, а не иначе? Да не би пак направя тази грешка?! И настояваш, вината те оплита и залепва за себе си и ти не можеш да вървиш напред.
Св. Порфирий продължава: не е здраво нещо човек да скърби прекомерно за своите грехове и да въстава срещу своето лошо аз, стигайки до отчаяние. Отчаянието и разочарованието са най-лошото нещо. Те са примка на сатаната, за да накара човека да загуби своята охота в духовните неща и да го доведе до отчаяние, до бездействие и униние.
Светецът тук всъщност ни казва, че това някой да седи и да „дъвчи” греха си е грешка; да създава във въображението си една сцена, на която отчаян окайва себе си и строго се съди. Затова св. Порфирий казва: Не залепвайте в греха си, забравете го. Направил си нещо, паднал си? Продължаваме напред. Не допускай да оставяш в тези мисли: защо го направих, как го направих, защо стана това, ах, как го направих, сега ще отида в ада, сега демоните са в мен и т.н.
Кога се отчайваме? Когато вярваме в себе си. Затова много пъти плача не за моите грехове, а защото се е развалил моят превъзходен профил, защото вече не съм този превъзходен човек, който вярвах, че съм, защото вече не съм нравствено безупречен, както вярвах, защото смачках малко фасона си и сега не съм този, който вярвах, че съм - светият, безукорен християнин, уникалният. За съжаление, когато падна и извърша грях, не оплаквам това, че прекъснах връзката си с Бога, не оплаквам себе си, че губя благодатта на Светия Дух, а оплаквам себе си, защото съм загубил своя „имидж“ и не понасям да живея с такава представа за себе си - на несъвършен човек. Защото аз искам да съм съвършен, безупречен, безгрешен, ангел, най-добрият, най-съвършеният - тогава само съм спокоен.
Превод: Константин Константинов
Със съкращения от: dveri.bg
Картина: „Repentance of St.Peter“, painting by Gerard Seghers, between 1625 and 1629, commons.wikimedia.org